On the road

Има дни с полъх на промяна. Дни, в които сякаш света е замрял, очакващ нещо ново, различно, вънуващо. Тръпнещ.

Такива са любимите ми дни в годината. Не онези, през зелената пролет, когато се раждат одеждите и пъсротата на света. Когато всичко тича и се надпреварва да усети топлината след мразовитата зима. Не даже онези топлите, летни дни, които обожавам. Когато се събуждаш и си мислиш, че няма начин небето да е чак толкова синьо, цвят сякаш изчислен до съвършенство от някоя божествена ръка. Когато се разхождащ нощем по плажа и слушаш тихия шепот на вълните, с пясъка под босите крака и ръката на любимия на раменете. И есента, с нейните краски. С Балкана и ветровете в горите, падащите листа и все още яркото слънце. Не и отминалата зима, с топлите вечери пред печката и белотата на снега, семейните празници, новата година.

А онези дни преди раждането на новият живот. Когато света е като попарен, среснат, изумен и сякаш не вярващ. Подаваш нос навън и се чудиш истина ли е. Още няма слънце, но усещаш, топлия полъх на пролетния вятър. Първите птички колебливо припяват от съседното храстче. Хората, забързани в ежедневните си задачи, сякаш още не забелязват. Но някак до края на деня улиците се пълнят, надеждата ги извежда на разходка. Желанието да видят пак онзи свят, сякаш забравен през дългата зима. Бързаш за работа и все пак някак забавяш крачка. Оглеждаш се. Не просто минаш по улицата, виждаш я. Със сградите, паркираните коли, училището и тичащите деца. С бабата с пудела от отсрещната врата (яяя бабата имала пудел! – лирично отклонение) С хилядите малки детайли на огромния град. И усещаш повея на промяната, на обещанието за идващата пролет и възраждането на ритъма, на пулса на живота. И знаеш, че предстоят толкова много неща. Любимите ми дни – затишие пред бурята на раждащият се наново свят, тръпнещ да усети живота във вените си.