"People do matter! I matter! We…we matter!"
Не, не съм го измислила аз. Реплика е на един от героите на филм, който гледах към 3-4 днес сутринта. За какво иде реч ще попитате? Приятелката на въпросния тип имаше избор между кариерата си и него. Не избор на живот и смърт да остави едното заради другото. По-скоро избор на приоритет, за това какво ще е важното нещо в живота и. И не избра него както можете да се досетите…
Та в 4 сутринта моя уморен мозък зацикли над темата, тъй като и аз съм се зачудила накъде вървят живота напоследък. Помните ли онази статия "Парадоксът на нашето време" http://zaedno.de/article78.html ? Ако сте я чели може би сте си казвали, също като мен, че утре ще станете и ще обръщате повече внимание на важните неща. Но не е така.. Дните минават в работа, в непрекъснато надбягване с времето, в състезание със себе си. До къде можеш да стигнеш, колко по-добър може да бъдеш, колко неща можеш да правиш едновременно. Накрая се прибираш сам в студения си дом и се убеждаваш, че това което правиш и начина ти на живот те прави силен, самостоятелен, префектен във всичко. И избягваш да мислиш за това какво може да бъде и за това какво пропускаш. От цялото това бързане пренебрегваме малките, но важни неща. Има неща, които трябва да се изживеят на 20, има чувства, които си заслужават да им се отдадеш. И някъде дълбоко в себе си всички го знаем.
От друга страна обаче отдавна сме забравили какво е да си на 20. Гледам си връсниците и се чудя какво е да имаш толкова много време. Учиш (евентуално), излизаш да пиеш и по кафета и… толкоз. За себе си знам, че не мога да живея така. Моят живот е напрежение, стремеж, перфекционизъм. Моят живот е живот на жонгльор.Но въпросът къде е златната среда и дали я има. Въпросът е до къде този работохолизъм определя живота ни и нас самите, и до къде едното убива другото…
Та аз знам всичко това. И все пак в 4 сутринта съм будна и гледам филм, защото до преди малко съм учила и още не мога да заспя. И се чудя ако се наложи такъв да правя такъв избор, ще избера ли правилното..
January 24th, 2010 at 4:47 pm
Въпреки че рядко го осъзнаваме в момента и си мислим, че работохолизмът е изключение и скоро ще ни мине, рядко се случва. Познавам болестта ти, така да се каже
Наскоро най-накрая се намери човек, който да ме отучи от навика да загърбвам приятели и познати, когато имам много работа. Сега пак го правя, но само в екстремните ситуации, когато няма как. И вече разбирам защо хората все ни напомнят, че на смртния си одър никой не е казал “Ех, защо не поработих малко повече!”
January 24th, 2010 at 5:01 pm
Тъжното е , че наистина се надреварваме с времето. Позволяваме работата и стремежът да ни завладеят, нервни сме даже в моментите, когато успеем да се освободим за малко. Напоследък съм забелязала, че най-голямата ми радост е един ден спокойствие, за да обърна внимание на любимия човек. Просто съм се зачудила, така ли трябва да е, не можем ли да отделяме повече време за човешките неща
January 24th, 2010 at 8:27 pm
Никога няма да догоним времето, а и работата никога няма да свърши. Може би трябва да търсим наистина златната среда.