On the road

Тия дни нещо съм се смахнала. Първо – мързи ме много за моята личност, аз не съм особено мързеливо създание. Половинката твърди, че щом ме е налегнал такъв мързел значи е време да стана програмист (хахаха, не знам как се интегрира тук онова присмиващото се човече). Та програмист няма да стана, но може да се позанимавам да почета рзните технически неща у нас. Някой ден.

Което ме води до второто странно – чета като побесняла. Мне, не се шегувм. Захапала съм едни книги за вампири – и за това не се шегувам, и чета, че чак не мога да се оттърва от тях. Пометох 4 за два дни, сега излезе петата и съм като в умопомрачение. Мне, не твърдя че имат някакъв велик смисъл за живота, вселената и всичко останало. И честно казано малко ме касае. Просто разказът е толкова напрегнат, че поглъща всяка част от съзнанието ми. Та зомбирала съм се с четене, не че е лошо. Просто малко изкривява реалните неща и ме побиват тръпки от тъмното, ама ще ми мине.

Трето – ще ходя в Италия. Защо? – Идея си нямам. Болоня ми звучеше добре? Или се поддадох на импулса да се махна от тук, поне за мъничко. Или просто приключенският дух си каза думата.А може би получих странен факс от каквото има там горе Все тая де, сутринта си купих билети за Болоня, Италия и ще ходя да разгледам какво има там следващитя месец. Винаги ме е блазнила идеята за Италия, има толкова много древна култура и история по тия земи. Направо подскачам от кеф, че ще си осъществя тази мечта, а когато се радвам на нещо, се радвам с цялото ми сърце. Мъничката ми италианска радост беше провокирана всъщност от ниските цени на Wizz Air , макар че така и не схванах как тъй билетът е 30 лева, а таксата за обработване на плащането – 40. Но нека не придиряме, на почти харизан кон няма какво да му гледам на зъбите.

С две думи  – шантави дни. Демонични истории, инстинкстивни дестинации, размити очертания. Шантава личност и шантави случки.

Днес, докато се протягах на ставане от топличкото легълце, някак си се сетих за поканата да се включа в тази блог щафета. Те тия покани напоследък валят като из ведро, но аз освен, че не смогвам да пиша по всичките, за някои даже не разбирам, че са ме поканили. Някъде дълбоко в съзнанието мми  обаче беше останал споменът за поста на Диди по въпроса и реших, че е време да отговоря на поканата.

Един свеж ден е в ставането рано, преди изгрева. Обичам да гледам как изгрява слънцето, обичам дните със синьо като лазур бебе и малките, пухкави бели облачета, обагрени в розово от зората. Обичам изгрева и да усещането за изпълнения с живот свят наколко, разбущащ се, протягащ, се в стремежа си към новото начало. Обичам да осъзнавам щастието, че съм тук, че съм млада и здрава и мога да усетя прекрасното чувство да се протегнеш сутрин.

Един свеж ден е в горещия  дъх по врата ми и топлата целувка за добро утро. Прегръдка, закачливо плесване и малко спорт за закуска. Доза смях, топлина, оттенък страст, щипка любов – идеалната рецепта с точния човек.

Един свеж ден е в горещите струи вода, когато вляза под душа. В топлината и свежестта, с които ме зарежда, в изтръпването, когато притичвам през хладната още стая, за да се облека.

Един свеж ден е горещата, горчива глътка кафе на крак, пред огледалото, докато се приготвям да изляза. В музиката, която се лее от колоните зад мен, макар че много добре познавам мелодията, и ме кара да подскачам, да си тананикам, макар че не ме бива или направо да си пея на глас, за ужас на околните.Даже и в нервното потропване до вратата, което ме подсеща, че пак закъснявам, но не ми пука особено.

Един свеж ден е излизането навън. Хлания полъх на утринния вятър, топлите слънчеви лъчи и ароматът на цъфнал люляк (нямам никаква идея защо точно люляк). Животът, ритъмът на разбуждащия се град, който те повлича във вихъра си.

Един свеж ден е просто радостта, че съм жива и имам цял нов ден пред себе си.

Няма какво да  кажа за Dio – достатъчно ще се изпише за него тия дни. Мога да кажа само, че ми напълни душата на 31.12.2006-та, когато сподели посрещането на Новата година с нас, лудите български фенове, събрали се в Каварна, за да присъстват на концерта му. Поклон, Dio, аплодисменти и дано си на по-добро място

Нещо странно се случва с тоя блог. Съвсем сме закъсали с неописани пътувания и аз и блога . Май е време да се опитам да понаваксам, че пак ще стане мешаница и ще забравя къде съм ходила. За по-лесно мисля да почна от последната разходка из нашата китна страна, не за друго, ама поне помня детайли, докато другите така и така съм ги забравила.

Този благословен от нас, работещите със стандартнно работно време, 4-дневен уикенд, естествено с половинката решихме да се махнем от прахоляка и шума на София. На първо време се запътихме към Чирпан, близо до който живеят дядо ми и баба ми, за да отпразнуваме именния ден на дядото . Позагледахме се в новия мол на Цариградско, но не се решихме да влезем да видим какво е положението и отпрашихме. Движението, естествено беше ужасяващо. Всичко живо се спасява от София както може. За деня при баба и дядо няма да обяснявам – мога да постна една снимка с многото храна, ама още нямам никакво желание да я виждам, така че ще пропусна .

На следващата сутрин, след като преживяхме със сетни сили на стомасите закуската на баба, потеглихме отново. Таргет – Костенец. Някак си обаче се отпиляхме да поразгледаме по пътя :

Чирпан – няма какво толкова да се види, особено за мен, живяла съм там 15 години. Посетихме музея на Яворов, един от любимите ми поети, може би най-великият за мен в любовната лирика. Като малка съм прекарвала много време в този музей, но не бях слушала беседата на изключително отзивчивият и мил уредник на музея. Историята на Яворовия живот ни бе  разказана с плам, до най-малки детайли, начина на говорене на този човек ни върна век назад, за да проследи лутанията на една творческа душа. Незаменимо приятно прежцивяване! Ако имате път към този край, посетете музея – ще научите интересни неща, ще се насладите на гостоприемство и сърдечност. Ако имате нужда от упътване – уредника на музея поддържа сайт с изключително изчерпателна информация за него, за Яворов, за културните мероприятия в Чирпан и редица други интересни събития и факти.

Стара Загора – нямам никаква,ама никаква идея защо ми хрумна да ходим до Стара Загора. Просто на едно кръстовище ми се видя удачно . То така и така е близо, та решихме да отскочим. Ходила съм няколко пъти в града на липите, но съм била много мъничка, за да помня каквото и да е. Още веднъж съм минавала в 7-ми клас май, на някаква екскурзия, ама и той ми е смътен спомен. Та сега мога да кажа с чисто сърце – очарована съм Много зеленина в центъра, просторна пешеходна зона, някакъв рок клуб, че даже и банда, която се говеше за концерт на някакво подиумче в центъра. Свежа  работа .

Още две неща ме впечатлиха в Стара Загора – автомата за паркиране, каквито тук си нямаме – пускаш монети на машинката, тя ти дава билетче и си един спокоен човек. Не се главоболиш стигнал ли е sms-а за синя зона и тоя дето си си взел билетче то него, дали наистина работи за "Паркинги и гаражи". Чиста работа.

Другото нещо – огрооомен исторически музей. И то в доста странна и не типична, наклонена абе не като музей сграда. 4 Етажа история – от 6000 г. пр. Хр. до Втората световна война минават пред очите в подровбности. Особено ми хареса приземния етаж с останки и възтановки от времето на Древен Рим и Елада – всеки с вкусовете си, аз обичам антична история.

И така в късния следобед се приземихме малко след Пчелинските бани – на около 10-тина км от Костенец, по един път, който според gps-a го няма и се движите през полето. Е малко е спорно ама го има . Настанихме се в хотела, за който аз имах известни подозрения поради разни не особено мили коментари из интернет пространството. Другото нещо, което ме попритесни беше, че ми казаха с почти 40 лв. по-ниска цена от тази на сайта им. Но понеже нямах особен избор – целокупният "беден" български народ беше решил да напълни де що види хотели и навсякъде другъде, където звъннах (а аз съм упоритичка и звънях на едно 30-тина места, поне) нямаше места. Оказа се обаче, че съм намерила страхотно местенце за почивка – чисти стаи, обзаведени със старинен привкус – ковано желязо и красиво изрисувани дървени мебели,

горещ минерален басейн навън, минерална вода и масажиращи душове в банята, вътрешен басейн. Изобщо много приятно място – особено плицикането нощем в топлата вода, докато се излежаваш в ръцете на любимото създание, зазяпан към небето в търсене на падаща звезда . Оф, замечтах се .

Та изкарахме един страхотен ден, начипахме се и на сутринта и потеглихме към София. На прибиране наминахме да видим Траянови врата – антична крепост (а и проход по магистралата). Останките от крепостта са също древни, като стоежа на магистрала Тракия ))-  от времето на римския император Траян. Освен един паметтник в чест на българските войни, загинали на тази крепост при битката на 17 август 986 г., когато разгромяват византийският император Василий II няма никава следа от поддръжка и тази историческа забележителност е трудна за откриване. Слава богу , има поне табели по лекинко разбития път. Дано някое умно културно министерство се сети да поддържа тези древни паметници по българските земи.

И така с най-различни приятни впечатления и хубави спомени завърши Гергьовденския трип. Сега седенето в офиса е малко нетипично, ама надеждата за петък крепи човека . Замечтавк ))

Я, Диди ме била поканила да пиша два пъти и аз да не знам! Странна работа! Като тая последнта  година. Странна, объркана, година, която много ме промени. Или просто извади на бял свят какво съм аз, не се знае. През изминалата година се опънах на себе си, нещо което не вярвах, че ще направя. Изправих се срещу Аз-то и му ударих едно шамарче да се събуди. И сега ми е добре.
Осъзнах, че не ме е страх, само си внушавам и че е вярно, колко издръжлива е човешката природа. Това май е най-важното, което ми се е случило. Пуснах някаква част от себе си на свобода и се оказа, че никак не е толкова мен, колкото съм си мислела. Сега знам. И съм стъпила здраво на моята си реалност. И си я обичам. Много

Ето и другите странни неща (много за една година)

Местих се два пъти – не било страшно – събираш някой и друг куфар и някой и друг кашон с книги, изхвърляш останалото и си готов.

Установих, че ми харесва да уча. И ми е интересно. И някак стана така, че обичам НБУ.

Обиколих много места, тествах рафтинга, летях с парапланер, катерих се – все неща, от които се ужасявам. Страхотни са!

Но едно нещо остана същото – не съжалявам. За нищичко не съжалявам. Така съм го чувствала и така съм видяла мига. Радвам се, че съм последвала себе си в това. Както беше казал някой велик човек – Най-великото нещо на света е да можеш да принадлежиш на себе си. Аз се радвам, че намерих начин как. Радвам се, че стигнах до тук. Защото тук, ама точно тук се чувствам на мястото си.

P.S. Не знам защо, но се сетих точно за рази песен:

Последната седмица луднах от работа. Ама наистина много работа. По мои спомени от четвъртък сутринта до сега (понеделник на обяд), съм спала сумарно към 17 – 18 часа, пътувала съм със сигурност поне 13 и съм работила през повечето от останалите. И не, не се оплаквам, аз обичам работата си. Просто съм на мнение, че няма нужда да се стига до тази истерия всели път. 

Не за това обаче почнах да пиша. Цялата работна лудница включваше и едно трипче до Варна – един ден, спане, път и работа. И не, и от това не се оплаквам, обичам пътя. Макар да се благослових доста пъти през 7-те часа в автобуса към Варна вчера, в който опитите ми да поспя се увенчаваха с максимален успех  5-6 минути. Та исках да разкажа за прозрението, което се появи в неспалата ми и крайно замотана от умора глава.

Както вече споменах, обичам да пътувам. Даже май прекалено. Обичам самия път, промяната на пейзажа, очакването. Дестинацията даже не е особено важна. А и обожавам Варна – Варна, морето, сините вълни. Няма да обяснявам колко обичам морето. Обичам го заради безкрайността, заради това, че не може да се обхване с поглед. Мога да стоя и да гледам вълните с часове и да се опитвам да запечатам безкрая в мислите си. Но не мога и затова се връщам пак. Макар че май няма как да запомниш всеобхватността като картинка, можеш само да я почувстваш.

Но нека оставя любовта ми към морето и да се върнем на пътя. On the road както се казва. По пътя за Варна си припомних нещо, което в София не виждаме много често – България е нереално, божествено, приказно красива страна. С долините и лъкатушещите из тях рекички. С редящите се планински вериги и снежните върхове. С мъглата в долините, която позволява да се видят само штрихи от река и сгушилото се покрай нея селце. Като катртина от фентъзи филм, в който тепърва ви предстои да се докоснете до приказния свят. Вълшебен свят, току що събудил се под лъчите на априлското слънце. Зелен, цветен на места, на места син, на места обагрен от розова зора. И аз се радвам с цялото си сърце, че съм се родила и израсла в този свят.

България е приказно, нереално, красива страна. И е крайно време да се махна от нея.

Мне, не си противореча. Никак. Поне не много за абсурдното противоречие, в което живеем. България е приказна страна и ужастна държава, пълна с неуверени, дребнави, научени да живеят в мизерия хора. Освен с красиви гледки е пълна и с такива тип Fallout 3 – кадри на земята след унищожението на цивилизацията. Пълна е с изоставени къщи, с рушащи се заводи, със съборени магазини и ресторанти. Пълна е с бедни и мизерстващи хора, които са загубили или никога не са имали вяра в себе си. Новините ни са пълни с кражби и убийств, с лъжливи изказвания, с лъжлива справедливост, с лъжливи обещания. Няма даже да се опитвам да си синтезирам мнението за това как представят обществото ни в така наречените риалити предавания по така наречените ни телевизии. И откровено казано – писна ми. Не искам и не мога вече да се опитвам да живея нормален живот в нашата абсурдна реалност. Не мога да гледам как хората погубват най-ценното си – живота. И как е спряло да има значение за тях, защото първо се налага да се борят, за да съществуват и не им остава кога да живеят.

Да, радвам се и съм благодарна на съдбата, че съм се родила в България, защото това възпита в мен един по-добър, по- несломим и по-силен човек. Ако наистина това което не ни убива ни прави по-силни, опитите са ме направили достатъчно силна. Сега е време да си събера багажчето, да хвана първата идея, с която се почувствам добре и да рискувам с един напълно нов живот, поне за да вифя какво е. А нещата, с които се чувствам добре се оказват добри, или поне предчувствието ми дава сила да ги съградя такива.

Преди някакво известно време писах за зараждането на отношенията между IT-тата и нежния пол. Това добре, даже полезно се оказа. Но тук идва въпросът – "И сега накъде?" Та реших да си допиша книжлето с указания и да добавя "Фаза 2".

Фаза 2 е много сложна операция с доста подточки.

Фаза 2 – кодова дума "Търпение".

Фаза 2- ключова характеристика опознаване.

Фаза 2 – цел – да не свършва.

Фаза 2 – обект – IT- постоянна половинка.

Та след техническата част нека се върнем на историята. Запознали сте се, харесали сте се, преминали сте през първоначалната фаза и абе  общо взето сте се оказала с гадже, приятел или каквото там го наричате, IT. И…ъъъ тук вече и аз не мога да ви помогна много. Но мога да кажа някои неща по въпроса все пак.

Както казахме – ключова дума търпение. Сега ще ви обясня и защо. Ще трябва да свикнете с някои неща. Оставете настрана говоренето за странни компоненти на разни технологии и частички. Оставете настрана и лудото препускане на данни по екрана на каквото там е добарало IT- то (нали помните "Матрицата"- не е толкоз страшно).  Въпросът с търпението е съвсем друг. Ще трябва да свикнете с нещо – до вас има не просто създание, а работа. И тя не е само работа. То е по-скоро начин на живот. Ще трябва да свикнете с разговори за странните неща по малките часове на нощта, със стряскане и технически въпроси в сънищата, с работа винаги навсякъде, по всяко време. С работа в свободното време. С четене за работа в свободното, свободно време. И не, не знам какво да правите, Според мен има една възможна опция – да се опитате да разберете. Да схванете работата и заниманията на IT-то, разбира се  до някакво ниво – все пак кой може да разбере какво сътворява великото IT освен събратята му . Е ще се наложи да си изкривите психиката поне мъничко, "ни ню" както казва един приятел. Но няма друг начин. Ще се научите да ползвате извратени програми и операционни системи, ще почнете да разбирате от компютърни игри, от части, ще имате странни желания, като да ровичкате из компа и други подобни неща, Ще почнете да гледате собствения си лаптоп си любов – поне с  IT ще сте сигурни, че обичате едно и също нещо . Но ако издържите и това мисията е почти завършена- имате качествени общи теми с човека до вас, такива дето никога да не си мълчите.

Ако оставим работата настрана (което няколко женски мозъка все още обмисляме как да стане, за сега сме на теория да вържем IT-то за парното, ама то все още успява да се усети, да си вземе лаптопа и панически да се покрие някъде), всъщност IT-то не е лошо нещо. Привързва се лесно, яде почти всичко, налива се с коли и други подобни боклуци и с две думи не е трудно за гледане. Оставено на дивана с лаптоп, кола и телефон да си поръча някакъв буламач от KFC  може да си излезете, да се приберете и то послушно ще си седи непокътнато на мястото.

 Друг е въпросът за IT-то и хората. Нали все пак, някога, ще трябва да го изведете на бял свят и да го покажете на приятели, роднини и други ролиращи наоколо обекти. IT може да е доста социално животно, само пак се иска познайте – търпение. Не е много на ти с нормалините мъжки теми – футбол, коли, жени и прочие, но се справя. Ако пък не -  има Football for dummies (нали гледате The Big Bang Theory Пък и вие ще трябва да свикнете с неговите дружки- ама много разговори за компютри вече не са нищо ново  нали?

Иначе като половинка може да бъде много мило същество. Google calendar му помага да не забравя важните празници, отговорно е, обичливо и на него може да се разчита. С две думи можете да знаете, че макар и да не знае как да помогне в яденето например, поне ще погледне в нета и ще се опита .

С две думи мога да кажа само едно -или ще свикнете с всички странности на   IT-то или не…Но не се опитвайте да го променяте. Все пак  то е и ще си остане IT бъдете убедена. А и има нещо очарователно в цялата работа, вие нали са това такова сте си го избрала. Бъдете търпелива и не забравяйте – IT-то заслува шанс

Наближава Великден и поради това преди около месец започнаха и Великденските пости. Аз не съм религиозна, още по-малко вярвам в средновековните идеи, че Господ иска да се мъчим. Та поради тази причина не спазвам подобни неща. На миналата Коледа обаче реших да съм солидарна с половинката и да спазя неговата идея за 10-дневен пост преди празника. Сега бях решила да го направя отнво. Но днес ги, хммм от..казах

Първо – разбирам идеята за пречистването, която сигурно е била много полезна едно време – от тежките свински меса, мазнини и тнт,  хората са минавали на плодове и зеленчуци. Само дето не знам как това да стане полезно за мен в днешни дни. Месо не обичам особено, ям само пилешко и риба. Не съм и от хората живеещи на KFC, пици и дюнери. Та в моя случай от менюто ми отпадат единствените стойностни храни – мляко, яйца и сирене. Та махаме всички протеини и аз 10 дена оставам на въглехидрати, разбирай картофи и ориз в разни вариации. Ми аз след 10 дена ще се търкалям! 

Второ – съгласна съм за зеленчуците и плодовете, ама ако може да не са гумени. А то явно не може. Домати и краставици тотално съм се отаказала да ям – те определено нямат вкус на такива, особено по това време на годината. Пробвах да вляза в магазина и да си взема нещо различно от солети (от които пак не може да се ядат всички видове – пише, че имали прах от водата на сирене – OMG!). Та пробвах със задушени зеленчуци и други такива, които се намират в магазина до офиса- ужас! Те са толкова мазни, все едно лелката им е изляла всичкото олио на света! И какво като е растително, питам аз? Пак ми става лошо от него.

Трето – поради дотук описаното милост моя остава на солети (някои!), зайо-байо, обикновени бисквити и тнт, чиста проба боклуци. Мнем, нищо полезно не виждам в това.

Четвърто – аз пия три неща – кафе, бира и айрян. И се оказва, че не може да пия никое. Ок, ще се наливам с вода. Вода и въглехидратна диета – ужас! Не просто ще се търкалям , някой ще трябва да ме търкаля

Пето – много, ама много мразя да съм ограничена от нещо, каквото и да е. По принцип, както вече казах, не изпитвам глад за месо. Като се каже, че не трябда да го ям 10 дена имам чувството, че от всяка, ама наистина всяка витрина ме гледат печени кокошки! Не се живее така и толкоз!

Та дотук с постите в моя живот. Добро ви утро, аз пия кафе и си хапвам млекце с него. Пък който си намери здравословни и морални причини да пости, радвам се за него и му желая успех

 Inspiration moment : Distorted Eletric Field

Обичам да пиша. За мен е изразяване на емоция, на откровение, на желание, на всичко, което няма кому да кажа. Но не мога да пиша без песен. Всеки пост си има песен. Парче, което въртя от начало до край, хиляди пъти, изтисквам думите от него, чувството се преплита със звука. Не мога да пиша ако свърши песента. Ако свърши песента лебеда на музата умира. Изсмуквам от музиката живота, като сока от парченце зрял, сочен, напоен с лятото плод.

Той обича да ми свири. Влага в музиката си оная емоция, която аз влагам в писането. Слушам как мелодията се лее наоколо и се опитвам да се абстрахирам от това, което си представям аз. Опитвам се да погледна през неговите очи. Да видя какво го е вдъхновило. Да попия чувството.

Не разбирам от ноти, нямам музикална дарба. За мен музиката му е усещане. За мен нотите не са до, ре, ми, фа. За мен са онази, с която казва, че ме обича, онази, че му липсвам, онази, която изразява колко е щастлив. Не разбирам музиката, като музикантите. Разбирам я със собсвените си видения.

Обичам да затворя очи и да слушам как се леят акордите. Да оставя съзнанието да ме отведе в онова състояние преди съня, когато не знаеш сънуваш ли или мечтаеш. Когато песента може да задържи и да направлява съня. Когато съзнанието ми търси пътя към него по слух. Да се рея. Обичам да се слея с музиката му.

Всеки пост си има песен. Всяка негова импровизация си има пост. Без значение дали е написан на хартия, почувстван в сърцето или преживян в съня. То е просто сън в неговия сън. Мечта за ръка с неговата мечта. Любов  сгряваща нашите сърца.

Този пост участва в седмичния Blog Challenge. Класирането се определя на базата на броя коментари и гласове в Svejo и TopBlogLog, така че ако ви е допаднала интерпретацията ми можете да гласувате както намерите за добре.

Както вече казах, аз съм човек с навици. Изградих ги през един труден период от живота ми, когато бях захвърлена в съвсем непознат за мен свят и най-общо казано търсех нещо, за което да се хвана и което да вкара в релси ежедневието. Така в нещо много жизнено важно се превърна ритуала на събуждането и разсънването сутрин. Това е едно от нещата, необходими, за да е денят ми усмихнат и ползотворен, без него се чувствам като прегазена. С годините се разви и допълни, но в общи линии :

Алармата- час преди излизането поне. Опитвам се да стана веднагам нарочно съм си сложила възможно най-дразнещата мелодия, за да не ме остави да заспя пак.

Тренировката- споменавах вече, че съм свикнала да си правя комплекс от упражнения вкъщи, за целта съм си купила малко килимче до леглото. Не е кой знае какво – 2 вида коремни преси, малко гръбни и комплекс йога (Слънчевите упражнения – препоръчват се сутрин за раздвижване). Физзарядката сутрин ме тонизира, старая се да я правя с усмивка, както са ме учили йогите

Банята – горещ душ, нехуманно горещ. И леден после…Контрастът е незаменимо усещане сутрин, ще се ужасите колко незаменимо ужасно Но е  много полезен за кръвообращението и определено събужда и подготвя за температурите извън банята (няма как да ви стане топло или студено, поне половин час след това още сте твърде стресирани, за да изпитвате нещо:)

Кафето – Обожавам кафе. Силно, горещо, крайно горчиво кафе, чисто без захари, сметани, млека и други развалящи вкуса притурки. По принцип не обичам еспресо, боли ме корем от него, но обожавам разтворимо кафе. Нес или не точно, обичам няколко вида. Водата в каната завира за 2 мин и ето че си имам голяма чаша горещо, ароматно кафе. Обичам да го пия бавно, докато се обличам и гримирам. Бавно и с кеф.

Закуската – хапвам овесени ядки с кисело мляко и евентуално някакъв плод или стафиди. Трябва да призная, че се научих да закусвам едва преди няколко години, преди това не можех. Но един период с фитнес активност го наложи като практика и сега се вбесявам ако сутрин ми няма млякото и паничката. Няма да изтъквам полезността на закуската и фибрите, и там другите истории, защото не го правя заради това – вкусно ми е (пояснявам защото са ме питали защо ям храната на заека:)

И накрая (определено не по важност) – сутрешният секс! Ооо, Бога ми, секса сутрин е фантастичен. И нем, не съм пристрастена към секса сутрин (обичам и тоя вечер, и след обед, и нощем . Просто сутрин прави света по- жив, по- енегичен и зареден.Той може да замести всичките тия неща по-горе. Той събужда, тонизира, раздвижва кръвта във вените. Той кара усмивката да не слиза от лицето, без да има нужда да си напомням да се усмихвам. Той кара едно такова чувство на лекота, на безгранично щастие, на надежда за новия ден да пълзи по тялото и да обгръща с топлината си цялото ти същество. Той те кара не просто да си вземеш душ, а да пееш под душа. Да излезеш и да имаш чувството, че летиш.  Да се чувстваш, все едно имаш крила и се носиш. Прави те спокоен и уравновесен (задоволен) човек, който по-трудно се пали от задръстванията сутрин, от човешката тъпотия, от житейските проблеми, като цяло. И това помага да си един по-добър човек с един по-усмихнат ден.

В крайна сметка навиците и собствените правила са хубаво нещо, регулират живота. Но всички понякога обичаме да нарушаваме правилата, нали? И когато го направим това ни кара да се чувстваме някак по-добре