Днес съм се събудила в някакво креативно настроение и реших да разкажа за още един скорошен трип, че и без това започнаха да се натрупват. Идеята се зароди по любимия ми начин, сиреч седяхме си, един приятел каза " Хайде да идем в Сърбия", аз казах " Ми ок, хайде да кажем на другите" и… отидохме 
Та така зародената идея се реализира в една неделна утрин преди две-три седмици. Таргета – "един манастир до границата", причнина "ходи ни се някъде", натежал аргумент "не съм излизала в чужбина". С тази оценка на ситуацията, паспортите и двама приятели, и естествено без нито един динар се запътихме към границата. Макар с малко нежелание (правопропорционално на нежеланието ни да им дадем някое и друго евро) братята сърби ни пуснаха да влезем на тяхна територия. И така, ето че милост моя получи първия си печат в международния паспорт, мина граница за първи път и се озова в Сърбия. И… разбира се нищо кой знае какво ново не произтече от това. Продължихме си по същия път, със същите къщи, само се добавиха различно написани табели и някой и друг автосервиз в повече (броихме ги до 34-тия .
Но нека се върна на таргета – "един манастир до границата", всъщност е Погановския манастир, малък живописен манастир в близост до ждрелото на река Ерма в сръбската и част. Ходила съм няколко пъти на ждрелото на Ерма у нас, невероятна красота. Това в Сърбия е доста по-дълго, пътя се вие през него по доста опасен , особено ако си зад волана, има странни полутунели и изобилие на красиви гледки.
За манастира – наистина много красиво местенце, малък параклис, който погледнахме, купихме си по картичка и си тръгнахме. С две думи отидохме, видяхме, пипнахме. И понеже това се случи в към 11:30, а имахме цял ден пред себе си решихме да се разходим до Ниш. Защо ли? Ами не за някаква величайшая културна цел, както може би сте си помислили, а за нещо много по-човешко – храна . Пътя до Ниш също минава покрай река – Нишава. И също е осеян с тунели, по мои спомени 13 на брой. Колкото до самия град, нищо кой знае какво различно от българските градове. Намерихме си доста бързичко един ресторант – " Стара Сърбия". Цялостно изглеждаше добре, даже малко по- лъскаво отколкото се предполагаше. За сметка на това цените не бяха високи, а обслужаването на доста високо ниво, сервитьора даже се постара да говори с нас на английски като се установи, че българо-сръбския не му върви особено. Скоро ни сервираха – огромни плескависи (също важен таргет за деня,) пържени картофи и страхотна, потна, студена бира, при това евтина. Какво му трябва на човек (както обичам да казвам
След обяда поразгледахме Ниш – нищо кой знае какво, нормален средно голям град. Особеното – нищо, ама нищичко не работи в неделя. Това е престъпление! Не може да няма един сувенир откъде да си купи човек. Обиколката из града – минахме по пешеходната зона, прекосихме реката, за да видим старинната крепост от римско време, после съборена и изградена отново от мюсюлманските завояеватели (това ми го каза една любезна кака в единствения работещ магазин, откъдето си взех картичка). За мое съжаление не можах да си задоволя потребността да си купя отварачка – сувенир, но ще го преживея някак. За тези, които не знаят – събирам отварачки от различни градове, така културно, ако някой ходи някъде и се сети за мен
Пребиваването в Сърбия завърши с инфарктно червената зона, в която си седеше стрелката на горивото, липсата на бензиностанция за една "крааатка" дестинация от 40-тина километра, липсата на динари, които както казахме не се бяхме сетили да си обменим преди да тръгнем, а тези, които успяхме да обменим по пътя похарчихме през деня. В крайна сметка се прибрахме по живо, по здраво, без да се налага да бутаме колата или да тестваме любезността на чичковците в многото автосервизи по пътя, за което искрено благодаря на щастливата звезда, под която съм родена
