Нещо съм се бъгнала. Болна съм или поне се чувствам болна на етапи. Времето е едно такова, есенно. Хич не ми е юли. Искам юли! Искам слънце, топлички галещи лъчи. Искам да съм на море и да се събуждам от шума на вълните. Искам да ида на почивка, на която да не ме безпокоят с глупости. Вече не мога даже да се отпусна и да се наслаждавам като ида някъде. Свикнала съм времето ми да е разчетено до последната секунда. Полежавам си покрай басейна, например, и непрекъснато поглеждам часовника, все едно някой ме гони. Не се наемам да определям кое е нормално, но за мен това не е нормално. Гледам само пътя между нас и офиса – сив път, сив град и сиви хора. Гадни, мъчнички, коварни човечета. Като съм наред и времето е наред някак успявам даже да ги харесвам и обичам. Сега ме дразнят. Всичко ме дразни. Не искам кой знае какво все пак. Имам простички желания. Не искам вила на Хавайте или да стана милионер на 25. Благодаря, дръжте си желанията и си хабете здравето за тях. Искам само малко спокойствие, уют и тишина. И мъничко любов сгушена помежду им. В крайна сметка искам невъзможно много, нали?
June 28th, 2010 at 11:05 am
Я се усмихни малко
кога заминавате? Много скоро е, сигурна съм. Ще видиш как като се разходиш малко, нещата ще са много по-цветни и ще имаш поводи да се усмихваш. И за да потвърди времето това, което казвам, виж, че навън вече грее слънце 
Не всичко е загубено
June 28th, 2010 at 11:08 am
Аз не съм тръгнала да си режа вените
Просто ми е изнервено напоследък 