Историята за този трип започва преди няколко години една пролетна вечер във Велико Търново. Трябва да отбележа, че ми е един от любимите градове сега, а тогава бях за първи път. Мисля, че е било 2006-та, първото ми йога състезание там, хората си имат развитита йога общност, клубове, правят демонстрации. Но не това е целта на писанието. Целта е мястото, където попаднахме за вечеря. Рядко се случва заведение да ми обере точките по няколкото нормални човешки изисквания – храна, обстановка, обслужване, цени. И "Его" е номер 1 по всичките 
Храна – пицария с огромен избор, страхотно вкусна храна и огрооомни порции. Обстановка – не се знае защо, но е много уютно, дървото, терасата, която се затваря зимата, дървените маси, големи халби и топлина от пещта за пиците. Обслужване – наистина са много мили хората, но не с онова прекаленото като в "Хепи", където тръпки ме побиват като си отвори устата сервитьорката. Просто любезни и усмихнати. А цените са просто нормални, сиреч приблизително като тези в софийските пицарии, ама за два пъти повече храна . И така оттогава по стечение на обстоятелствата и не само, ходя до Търново поне два- три пъти годишно, за да…ами да ям в "Его".
Пътуването, за което е цялата тази прелюдия, всъщност започна с разговор за любими места и се оказа, че двама приятели също обожават "Его", а любимият ми човек не е ходил. Съответно се разбрахме да отидем възможно най-скоро, даже си взех отпуска, резервирахме в любимия им хотел и потеглихме. По пътя минахме през пещера "Съевата дупка". Имам печат от там, но през последните две години поради стечение на обстоятелствата съм ходила до пещерата два пъти и не съм влизала. Жалко, за което де, още споря със себе си, но май това е най-красивата пещера, която съм виждала (не, че съм влизала в много). Има множество образувания, сталактити, сталакмити, сталактони, естествено много фигурки образувани от тях, повечето трудно забележими, ако не знаете кое какво е. Освен една фигура де, който е ходил знае за какво говоря, тя е очевадна, нея всички я виждат. Освен образуваннията в "Съевата дупка" има и изобилие на прилепи- никога не съм виждала прилеп толкова от близо, много сладки животинки, малки, пухкави мишки висящи от тавана (бтв така и не разбрах отвращението на хората от тях, особено живеещите в България са безобидни). Другото нещо, с което ще запомня това посещение е екскурзовода – весел, жизнен, шеговит човек, който превърна беседата в интересно и забавно преживяване. Казвам го, защото има екскурзоводи, от които тръпки те побиват и се чудиш до колко е уместно да слезеш с тях в пещера.
Но да се върнем на пътя – следващ спирка – Велико Търново, хотел " Стамболов". Не, моля, не се плашете! Външният вид лъже! Не, дее! Не се дърпайте така уплашено! Ама сега, ще ме карате да ви гоня значи! Пренебрегнете 6-тото чувство и елате с мен, ще ви покажа нещо удивително. Слиза се по тези слълби, после се качва по тези, ето тук е вашата стая. Ааа, сега ще ми благодарите нали? С две думи – хотела изглежа потресаващо отвън и страхотно уютно отвътре, разполага с всичко необходимо ТВ, климатик, wifi, симпатична баня. Просто трябва някой да ви предупреди за вънжния вид. Та настанихме се, хапнахме в "Его" (мммм). И се започна голямото издирване. На "Болярка вайс", която в Търново не знаят, че съществува. Слава богу, след дълги перипетии, се намери една каса, с която оползотворихме остатъка от вечерта, а някои си спомняха за нея и по пътя на следващия ден
Сутринта след закуска обиколихме Царевец, който макар огромния напис отред, че е реставриран 1981 все пак е страхотна историческа забележителност, особено първите пъти ме впечатли много. Май защото съм фен, на точно тази част от българската история, ама всеки със странностите си. Забелязах, че реставрират и Трапезица, евала на хората.
За да е пълна разходката потеглихме към Плевен с цел да разгледаме Плевенската епопея – панорамата и Музея на виното, който се намира в близост до града. И за двете не ни се отвори парашутът – Музея не работеше, а за Панорамата закъсняхме, така че просто сложихме още един трип в календара за близкото бъдеще. Все пак погледнати отвън и двете здания са внушителни, язовир Тотлебен също ме впечатли с размерите си. Огромната врата на Музея на виното напомня за дверите на джуджешките мини от Властелина на пръстените (или аз чета много фентъзи, спорно е). И така уморени и гладни се върнахме в София с таск – ходене до Плевен, много положителни емоции, един одобрен хотел в листата и добро настроение
