Я, Диди ме била поканила да пиша два пъти и аз да не знам! Странна работа! Като тая последнта година. Странна, объркана, година, която много ме промени. Или просто извади на бял свят какво съм аз, не се знае. През изминалата година се опънах на себе си, нещо което не вярвах, че ще направя. Изправих се срещу Аз-то и му ударих едно шамарче да се събуди. И сега ми е добре.
Осъзнах, че не ме е страх, само си внушавам и че е вярно, колко издръжлива е човешката природа. Това май е най-важното, което ми се е случило. Пуснах някаква част от себе си на свобода и се оказа, че никак не е толкова мен, колкото съм си мислела. Сега знам. И съм стъпила здраво на моята си реалност. И си я обичам. Много 
Ето и другите странни неща (много за една година)
Местих се два пъти – не било страшно – събираш някой и друг куфар и някой и друг кашон с книги, изхвърляш останалото и си готов.
Установих, че ми харесва да уча. И ми е интересно. И някак стана така, че обичам НБУ.
Обиколих много места, тествах рафтинга, летях с парапланер, катерих се – все неща, от които се ужасявам. Страхотни са!
Но едно нещо остана същото – не съжалявам. За нищичко не съжалявам. Така съм го чувствала и така съм видяла мига. Радвам се, че съм последвала себе си в това. Както беше казал някой велик човек – Най-великото нещо на света е да можеш да принадлежиш на себе си. Аз се радвам, че намерих начин как. Радвам се, че стигнах до тук. Защото тук, ама точно тук се чувствам на мястото си.
P.S. Не знам защо, но се сетих точно за рази песен: