On the road

Миналия уикенд осъществих една моя мечта-изкачих се на най-високата точка на България-връх Мусала. Преживяването беше страхотно! Също така страшно, уморително, клатещо се в междуградско бусче, препечено на слънце и последвано от мускулна треска, но все пак страхотно. Никой не може да обясни разумно защо хората правят тези неща-да тръгнеш да се катериш само и само да си се покатерил. Може да е за адреналина, може да е за битката със себе си, може да е от желание да се доближиш до природата. Пък може да е и всичките, и още колкото искате други неща. Важното е, че без значение от какво е породен, стремежът да стигнеш върха те дърпа нагоре и все по-нагоре. И когато изпъплиш с последни сили удовлетворението, което изпитваш си заслужава усилията. В моя случай е малко помрачено от ужаса как ще се върна, но все пак е невероятно

Все пак нека оставя лиричните отклонения, понеже целта на поста е по-скоро информативна. Лично аз доста порових в деня преди да потеглим, за да разбера как се стига и се радвам, че познавам хора, които са ходили и ми дадоха инфо, защото иначе имаше да се чудя много време. Първо така и не разбрах защо няма директен автобус София-Боровец. Явно е някаква бг недомислица, понеже наистина не се сещам с какво друго да си го обясня. В момента единствения начин да се стигне (освен ако си нямате кола и шофьор) е да се качите на автобусче (да кажем междуградска маршрутка) от Автогара Юг до Самоков, където пък да се прехвърлите на подбно бусче за Боровец. Недоумението ми за липсата на директен транспосрт се основава на факта, че в Самоков 80% от едното бусче се прехвърля в другото, за следващите 10 км. до Боровец. Освен това хората, особено уикенда, са наистина много, аз и Марина пътувахме на една седалка, имаше прави хора, а и по пътя шофьора спираше, за да обяснява, че няма повече място. Все пак това е положението, затова ако сте планирали този трип без кола станете рано и се опитайте да се качите на някое от първите бусчета-първото е в 7, след това са на половин час до 19:00. Задължително гледайте някой да пази места докато плащте и си оставяте раниците в багажника, понеже хората са наистина много и се борят да седнат с всички сили . Също така ако не знаете пътя и както и аз не сте фен на многото завои, седнете някъде напред, иначе ще съжалявате .

И така, след ставането в 4:30, висенето на метрото половин час да чакам закъсняващата ми приятелка, бутането с многото хора и завоите, към 8:30 сме в Самоков. Притичваме до следващото бусче, аз се съвземам от студения въздух и след още 10 мин, клатушкане сме в Боровец. Тук следва една огромна опашка за лифта, понеже касиерката поспала час повечко и след още час сме на Ястребец. Действието се развива в 10:30, което се вписва в графика ни и потегляме с бодра стъпка. Целта ни е да се върнем преди 5:30 в Боровец, понеже бусчетата за Самоков са  през час, като последното е в 6:30 и е много вероятно да няма места.

Пътят за върха може да се раздели на 3 части. Първата е съвсем лек преход, ние го взехме за около 40 мин. и спряхме да си починем на хижа Мусала. Не видях особено много от хижата, доколкото разбрах голямата сграда е в процес на довършване, само малката функционира. Тук пътя се разделя на две и въпреки че питахме доста хора, никой не можа да даде сигурен отговор накъде е по-добре да тръгнем. В крайна сметка избрахме левия маршрут. Не Правете Това!  Тръгнете по десния . Макар и малко по обиколен, е доста по-лесен. Пътя който избрахме ние се оказа едни огромни, почти отвесни камънаци, които не са особено приятни. Слава Богу на връщане хванахме по другата пътека, иначе не знам как щях да сляза.

Час и нещо след хижата се появява заслон "Ледено езеро". Тук отново имате 2 опции – пътека и камънаци. Не избирайте пътеката! Не и ако нямате стабилни обувки, както повечето хора, които като мен бяха тръгнали с маратонки. На пръв поглед камънаците изглеждат по-лоша идея и хората долу казаха, че по тях е по-трудно. Според мен обаче са значително по-добрия избор, понеже има опънато стоманено въже, за което може да се хванеш. За сравнение, пътеката е сипей, пързаля се ужасно много, няма абсолютно нищо, за което да се хванеш и качването по нея е едно от най-лошите неща, които съм преживявала ever. Както и да е – оцелях! Не видяхме гледката от най-високия връх в България, понеже по едно време ни обгърна мъгла, но все пак си заслужаваше. Имам си и печат

На връщане си бяхме направили изводите и минахме по въжето, където слизането не беше чак толкова опасно и след заслона продължихме по по-леката пътека. Макар че отново бързахме, успяхме да разгледаме, снимахме появяващите се от време на време езера и общо взето си отдъхнахме. В 16:30 се качихме на лифта за връщане, съвсем в графика. И така общо взето около 19 часа благополучно се завърнахме в София, от 14 на околко 30 градуса

Виждам, че писанието стана обемничко, затова просто завършващо ще кажа, че ако все пак ви хрумне да направите този трип без кола е добре да тръгнете рано и да ходите стегнато. Иначе няма как да стане. Enjoy

P.s. Добавям една снимка с инфо за хижите и телефоните, които бяха на една табела по пътя, може на някой да са му полезни :

През последните дни получих доста въпроси относно евтините билети, които успях да резервирам за трипа ни до Италия, така че реших да блогна какво научих за тези резервации. Надявам се да е полезно инфо за хората, които биха желали да си намерят по-неограбващо бюджета им пътуване.

Резервация:

Ровила съм из много сайтове за самолетни билети, low cost и не чак толков, но основния ми опит е с Wizz Air. Основното при закупуване на стабилно евтин билет е да запазите места поне месец, месец и половина по-рано. Авиокомпаниите разпродават местата в самолета по ред на закупуване, сиреч първите, които резервират билети за въпросния полет получават най-евтините. За ваше успокоение в самолета няма места, сиреч и дали сте си взели билет за 40лв. или билет за 80 лв. все сте на едно място. Споменавам го, за да не ви хрумне, че ако си вземете билет за 20 лева ще ви сложат в багажника или ще ви вържат под самолета – всички са на едно място, не се тревожете.

Освен ранната резервация трябва да внимавате и за други неща. Конктретно при Wizz Air след момента на посочване на дестинацията и бланката за имената ви, се появява един списък с разнообразни услуги, които авиокомпанията предлага. В повечето случаи това са:

1.Pre-boarding- да ви извикат по рано на борда- не ви трябва, полетите даже не са пълни, а и няма какво толкова да се случи ако се качите 5 мин по-рано или по-късно. 

2. Wizz Flex- позволява да променяте резервацията си – не ви трябва, можетете да сте сигурни, че ако ви се наложи да променяте нещо като дата и час на полет ще ви одерат кожицата, така че гледайте да не стигате до там.

3. Wizz- таксита, автобуси, хотели – по-добре разучете транспорта на страната, която ще посетите и огледайте www.hostelbookers.com и  www.hostelworld.com – по-евтини хотели и хостели, с малко четене ще си намерите подходящо местенце на прилична цена.

4. Допълнително място за краката – о, я стига глупости!

5. Застраховка – не е задължителна, да отбележа, понеже явно повечето хора я смятат за такава, пожелателна е. Ако толкова държите в SDI примерно правят за по 2-3 евро. Имате и симпатичния вариант, който аз използвам- застраховката ми върви с кредитната карта, активира се с покупка извън страната и важи 3 месеца. Ако още сте в чужбина просто правите нова транзакция след 3-те месеца и, хоп, получавате нови 3

Така, след всичките тези глупости, идва формата за името на пътника. Попълнете я внимателно, това вече е важно. Ако за вашата дестинация има опция уеб чекиране, препоръчвам него. От вас се иска само да попъллните данните си за бордните карти 7 дни преди полета. Системата ви изпраща едно pdf файлче, което трябва да принтнете и ето, че си имате бордна карта. Носете въпросната бордна карта, тя е в два екземпляра – един, който предавате на гейта за авиокомпанията и един за вас. Това ви спестява едни 10 евро и ако нямате багаж освен ръчния- чакането за чек-ин на летището.

Значи полълнили сте всичко това и е време да си платите. За ваше учудване, като цъкнете на опцията да платите с карта автоматично билета ви се оскъпява с 40 лева- за обработка на плащането (WTF!). Тук , с Wizz Air поне, единствения трик е следния – направете си профил в самия сайт. Профила показва резервациите ви и профие, но важното е, че чрез него можете да заявите, че искате да преведете парите в банка. Така получавате код на резервацията и 24 часа време да направите транзаакцията. При Wizz Air най-изгодно това е в ДСК, така таксата за плащане е 20 лв, пак по-добре от предходния вариянт.

Дестинации:

Wizz Air  е подходящ за Италия, Германия, в някои случаи и за Лондон. По принцип е неизгоден за близки дестинации тип Прага и Будапеща, до там с кола е по-добре по последни изчисления. Също могат да се проверят и не low cost компаниите – австрийските авиолинии и Lufthanza, макар че вариянта да уцелите нещо заслужаващо си е неприлично малък.

Easy Jet е по-изгоден за Лондон. На сайта им има и една много симпатична опция, която ви дава най-ниските възможни цени през различните месеци. Така знаете,че ако в плановете ви не фигурира някаква точна дата може да тествате всички опции докато видите кой е най-евтиният полет.

Забележка:

Трябва да имате още нещо предвид – ниско тарифните компании не кацат на основните летища. Обикновено използват малки летища и то не в самия град, към който сте се насочили. Така че проверете къде каца самолетът ви, колко далече е това от целта ви и какъв транспорт ви трябва, за да стигнете. Има вариянт транспорта от летището до града, в който отивате да е по-скъп отколкото би ви излезнал самолетният билет от авиокомпания, която каца на централно летище.

Засега толкова . Надявам се скоро и от България да въведат полети на Ryanair, с тях има билети по 5-10 евро

Ако имате опит или по-добри идеи за резервациите ще се радвам да споделите в коментарите.

Приятно летене

По случайност и едни доста евтини самолетни билети тази година реших да спра да чакам и да отида да видя как живеят хората в някоя нормална европейска държава. И така резервирах билети, изпечатах карти, намерих сносен хотел и с половинката се отправихме на пътешествие преди няколко дена. Особено полезен ми беше един пост от Блога на Юруков и туристическия сайт на Болоня, където може да си създадеш маршрут с обектите, които искаш да видиш в града.

Полет:

Не бях пътувала със самолет, на няколко пъти ми се размина през последните години, та ми беше малко притеснено и доста интересно. Е, интересно е първите 20 минути После достигнах до заключение, че няма за какво да се тревожа- ако ще се мре поне е сигурно, че ще се мре, ако не – супер, и в двата случая не мога нищо да сторя. Така спрях да зяпам полюшващото се крило на голямата птица и спокойно стигнахме във Форли.

Перипетии:

Бяха ми обяснили, че Болоня, което беше реалната ни цел, е на съвсем мъничко разстояние от летището, на което кацат полетите на WizzAir. Е оказа се час търсене на автобус за гарата, 20-тина минути в него, половин час чакане на влак, час във влака и много лутане докато намерим хотела. Като цяло идеята беше, че има аеробъс от летището до гарата, но той бил веднъж дневно(обикновено сутрин) така че няма смисъл да го търсите. Има друг, нормален градски автобус, №2, ще ви кажат, че не ходи на самата гара, не им вярвайте. Ходи на 300 метра от нея, не е проблемно, а и другия вариянт е такси за 11 евро . Въпросният автобус май има някакви билети, но не знам колко струват понеже и двата пъти шофьора нямаше и си пътувахме free, той каза, че е на негова отговорност . На гарата се ориентирахме лесно с помощна та едно момиче, с което се запознахме. Влакчето до Болоня беше симпатично, в Италия повечето влакове са климатизирани, сравнително чисти и удобни. Билета е околко 5 евро, няма дата и час на самия билет, само дестинация така че трябва да се завери преди пътуването на една жълта машинка на гарата. Другото, което ме впечатли беше наличието на машини за напитки и някаква лека храна – два броя, както и една машина за сладолед и това на всеки перон, за съжаление невъзможен лукс в България. Признавам, че ги зяпах като невиждала, даже си взех някакъв чипс, за да видя как работи

След пристигането в Болоня се отправихме към заветния хотел. Само че се оказа малко по-трудно отколкото предполагах. Автобусите са удобни и минават често, билетчето – 1 евро за 60 мин се взима от машинка в автобуса. Обаче ние нещо не уцелихме спирката и се лутахме колко 2 часа по едни много симпатични кръстовища без пешеходни зони. В крайна сметка го открихме. Хотел Fiera, който запазих през www.hostelworld.com е симпатичен, малко старичък хотел. През този сайт нощувка + закуска беше 15 евро на човек, доста скромно за Италия. Иначе си имаше всичко спалня, баня, телевизор, климатик (от преди Втората светона, но климатик). Хората бяха мили, дадоха ни адаптер за нашия стандарт на контактите, закуската беше пекрасна, изобщо доволна съм, въпреки шума от оживената улица долу и скърцането на допотопния климатик. Повтарям цената беше толкова през hostelword, през други сайтове съм го виждала на по 20 + евро. Така е за повечето хотели и хостели, зависи от договорите, които всяка компания е сключила с тях, така че се оглеждайте внимателно при резервации.

След кратка почивка и душ се отправихме към центъра на Болоня, макар че вече беше късно. Видяхме главния площад, около който са повечето забележителности, но само отвън за съжаление. Хапнахме от невероятния италиански сладолед на Via San Stefano, няма нищо общо с "италианския" сладолед тук. Набелязахме си цел за следвашия ден-двете най-известни кули в Болоня, едната от които е отворена за посетители, но  работи само до 6 след обяд и се прибрахме с намерение да станем рано и да видим повече неща на втория ден.

Ден втори:

Сутрин в Болоня – 25+ градуса, аз – безумно щастлива, Марио – нацупен понеже му  е топло. И отново – автобус, влак, автобус. Цел- Равена и плажовете покрай нея . Но този път вече знаехме кое, къде, как, поне горе-долу. Стигнахме на плажа в последното преди пристанището селце – Marina de Ravenna, където се попекохме 2 часа. Заключение са морето – много мръсно. Може би заради течениято, силния вятър и близкото пристанище, но водата влачеше клони и всякакви болкуци. Не ни хареса никак и скоро си стегнахме нещата и се върнахме в Равена, за да видим нещо и от нея. Равена е малко градче, за сметка на което много красиво. Хората си живеят в едни малки 2-3 етажа къщички с градинки. По центъра, също както и в Болоня има много исторически сгради, повечето от средновековието. Създава много спокойна и ведра атмосфера. Посетихме само Teatro Algieri, Tombo di Dante и Музея на мозайките, не сме влизали в последния заради ограниченото време.

С малко повече късмет успяхме да се върнем в Болоня навреме, за да се качим на кулата от която се открива страхотна гледка към целия град. Билетчето е 3 евро, стъпалата 498, ако сте със слабо сърце и ужас от високи, тесни стълби не е за вас . Извод – заслужава си, макар че в канската жега в Италия качването не е най-приятното нещо на света.

До края на вечерта обиколихме още веднъж центъра, наснимахме всичко отвън, влязохме и в Basilica de San Stefano и напазарувахме от един супермаркет. Доста по-евтино е отколкото тук. Една бира, някаква тяхна марка беше мисля, е околко 80 цента, като бутилката е 0.660 l. О, щях да забравя пихме по един коктейл на "aperativo"- нещо като хепи ауър от 6 до 8 по баровете – взимаш си пиене и получваш някаква храна с него. Беше приятно и явно е доста популярно, баровете по малките улички бяха пълни с хора от всякакви възрасти, които бяха седнали на по чашка.

Ден последен:

Автобус, влак, автобус, самолет, такси – вкъщи  .По пътя се запознахме с една учителка по музика, на която помогнахме с багажа. Срещнхме познати бълагри, с които прекархме много интересно времето в самолета, разказвайки си за пътешествието из Италия. Изобщо всичко беше страхотно. И тогава се върнахме в България…

Мне, не си мразя страната. И въпреки че се влюбих в Италия, не е заради страната. Не е за уредената им инфраструктура, заради малките им къщички с подредени градинки, заради красивите средновековни замъци или огромните катедрали. Заради хората е. Хората са мили, спокойни, вежливи, излъчващи някаква доза интелект и изтънченост. Хората помагат. Като се обърнете с въпрос не ви гледат лошо, а обясняват. Ако не знаят се обаждат на някой познат, за да ви упътят. Хората се извиняват ако ви бутнат, не ви газят. Хората не гледат да ви прецакат на всяка крачка. От тях струи спокойствие. Карат си по малките тесни улички с техните колелца с кошници, които знаят че ще намерят на място като се върнат да си ги вземат от паркинга. След работа сядат на същите тия улички да пият коктелче или на площада да погледат филм на лятната сцена или на някой фонтан да полслушат уличните музиканти. Размотават се вечер с късичките им малки дрешки и са усмихнати. Слънчеви, спокойни хора в една слънчева, нормална страна. И да, когато лелката на летището ме прегази, за да стигне преди мен на гишето се сетих, че е българка. Не намирам нищо очарователно в това. Отвращава ме. Отращава ме липсата на възпитание, на учтивост, на ителигнтнст над тая на мекотело. Отвращава ме кича, превзетостта, наглостта. И колкото и да ми разправяте, че България си заслужава заради хората, позволете ми да не се съглася. Не си заслужава, те в бошлинствто си не са хора.

P.S. Тук са всичките снимки от трипа София-Болоня

Нещо странно се случва с тоя блог. Съвсем сме закъсали с неописани пътувания и аз и блога . Май е време да се опитам да понаваксам, че пак ще стане мешаница и ще забравя къде съм ходила. За по-лесно мисля да почна от последната разходка из нашата китна страна, не за друго, ама поне помня детайли, докато другите така и така съм ги забравила.

Този благословен от нас, работещите със стандартнно работно време, 4-дневен уикенд, естествено с половинката решихме да се махнем от прахоляка и шума на София. На първо време се запътихме към Чирпан, близо до който живеят дядо ми и баба ми, за да отпразнуваме именния ден на дядото . Позагледахме се в новия мол на Цариградско, но не се решихме да влезем да видим какво е положението и отпрашихме. Движението, естествено беше ужасяващо. Всичко живо се спасява от София както може. За деня при баба и дядо няма да обяснявам – мога да постна една снимка с многото храна, ама още нямам никакво желание да я виждам, така че ще пропусна .

На следващата сутрин, след като преживяхме със сетни сили на стомасите закуската на баба, потеглихме отново. Таргет – Костенец. Някак си обаче се отпиляхме да поразгледаме по пътя :

Чирпан – няма какво толкова да се види, особено за мен, живяла съм там 15 години. Посетихме музея на Яворов, един от любимите ми поети, може би най-великият за мен в любовната лирика. Като малка съм прекарвала много време в този музей, но не бях слушала беседата на изключително отзивчивият и мил уредник на музея. Историята на Яворовия живот ни бе  разказана с плам, до най-малки детайли, начина на говорене на този човек ни върна век назад, за да проследи лутанията на една творческа душа. Незаменимо приятно прежцивяване! Ако имате път към този край, посетете музея – ще научите интересни неща, ще се насладите на гостоприемство и сърдечност. Ако имате нужда от упътване – уредника на музея поддържа сайт с изключително изчерпателна информация за него, за Яворов, за културните мероприятия в Чирпан и редица други интересни събития и факти.

Стара Загора – нямам никаква,ама никаква идея защо ми хрумна да ходим до Стара Загора. Просто на едно кръстовище ми се видя удачно . То така и така е близо, та решихме да отскочим. Ходила съм няколко пъти в града на липите, но съм била много мъничка, за да помня каквото и да е. Още веднъж съм минавала в 7-ми клас май, на някаква екскурзия, ама и той ми е смътен спомен. Та сега мога да кажа с чисто сърце – очарована съм Много зеленина в центъра, просторна пешеходна зона, някакъв рок клуб, че даже и банда, която се говеше за концерт на някакво подиумче в центъра. Свежа  работа .

Още две неща ме впечатлиха в Стара Загора – автомата за паркиране, каквито тук си нямаме – пускаш монети на машинката, тя ти дава билетче и си един спокоен човек. Не се главоболиш стигнал ли е sms-а за синя зона и тоя дето си си взел билетче то него, дали наистина работи за "Паркинги и гаражи". Чиста работа.

Другото нещо – огрооомен исторически музей. И то в доста странна и не типична, наклонена абе не като музей сграда. 4 Етажа история – от 6000 г. пр. Хр. до Втората световна война минават пред очите в подровбности. Особено ми хареса приземния етаж с останки и възтановки от времето на Древен Рим и Елада – всеки с вкусовете си, аз обичам антична история.

И така в късния следобед се приземихме малко след Пчелинските бани – на около 10-тина км от Костенец, по един път, който според gps-a го няма и се движите през полето. Е малко е спорно ама го има . Настанихме се в хотела, за който аз имах известни подозрения поради разни не особено мили коментари из интернет пространството. Другото нещо, което ме попритесни беше, че ми казаха с почти 40 лв. по-ниска цена от тази на сайта им. Но понеже нямах особен избор – целокупният "беден" български народ беше решил да напълни де що види хотели и навсякъде другъде, където звъннах (а аз съм упоритичка и звънях на едно 30-тина места, поне) нямаше места. Оказа се обаче, че съм намерила страхотно местенце за почивка – чисти стаи, обзаведени със старинен привкус – ковано желязо и красиво изрисувани дървени мебели,

горещ минерален басейн навън, минерална вода и масажиращи душове в банята, вътрешен басейн. Изобщо много приятно място – особено плицикането нощем в топлата вода, докато се излежаваш в ръцете на любимото създание, зазяпан към небето в търсене на падаща звезда . Оф, замечтах се .

Та изкарахме един страхотен ден, начипахме се и на сутринта и потеглихме към София. На прибиране наминахме да видим Траянови врата – антична крепост (а и проход по магистралата). Останките от крепостта са също древни, като стоежа на магистрала Тракия ))-  от времето на римския император Траян. Освен един паметтник в чест на българските войни, загинали на тази крепост при битката на 17 август 986 г., когато разгромяват византийският император Василий II няма никава следа от поддръжка и тази историческа забележителност е трудна за откриване. Слава богу , има поне табели по лекинко разбития път. Дано някое умно културно министерство се сети да поддържа тези древни паметници по българските земи.

И така с най-различни приятни впечатления и хубави спомени завърши Гергьовденския трип. Сега седенето в офиса е малко нетипично, ама надеждата за петък крепи човека . Замечтавк ))

Днес съм се събудила в някакво креативно настроение и реших да разкажа за още един скорошен трип, че и без това започнаха да се натрупват. Идеята се зароди по любимия ми начин, сиреч седяхме си, един приятел каза " Хайде да идем в Сърбия", аз казах " Ми ок, хайде да кажем на другите"  и… отидохме Та така зародената идея се реализира в една неделна утрин преди две-три седмици. Таргета – "един манастир до границата", причнина "ходи ни се някъде", натежал аргумент "не съм излизала в чужбина". С тази оценка на ситуацията, паспортите и двама приятели, и естествено без нито един динар се запътихме към границата. Макар с малко нежелание (правопропорционално на нежеланието ни да им дадем някое и друго евро) братята сърби ни пуснаха да влезем на тяхна територия. И така, ето че милост моя получи първия си печат в международния паспорт, мина граница за първи път и се озова в Сърбия. И… разбира се нищо кой знае какво ново не произтече от това. Продължихме си по същия път, със същите къщи, само се добавиха различно написани табели и някой и друг автосервиз в повече (броихме ги до 34-тия .

Но нека се върна на таргета – "един манастир до границата", всъщност е Погановския манастир, малък живописен манастир в близост до ждрелото на река Ерма в сръбската и част. Ходила съм няколко пъти на ждрелото на Ерма у нас, невероятна красота. Това в Сърбия е доста по-дълго, пътя се вие през него по доста опасен , особено ако си зад волана, има странни полутунели и изобилие на красиви гледки.

За манастира – наистина много красиво местенце, малък параклис, който погледнахме, купихме си по картичка и си тръгнахме. С две думи отидохме, видяхме, пипнахме. И понеже това се случи в към 11:30, а имахме цял ден пред себе си решихме да се разходим до Ниш. Защо ли? Ами не за някаква величайшая културна цел, както може би сте си помислили, а за нещо много по-човешко – храна . Пътя до Ниш също минава покрай река – Нишава. И също е осеян с тунели, по мои спомени 13 на брой. Колкото до самия град, нищо кой знае какво различно от българските градове. Намерихме си доста бързичко един ресторант – " Стара Сърбия". Цялостно изглеждаше добре, даже малко по- лъскаво отколкото се предполагаше. За сметка на това цените не бяха високи, а обслужаването на доста високо ниво, сервитьора даже се постара да говори с нас на английски като се установи, че българо-сръбския не му върви особено. Скоро ни сервираха – огромни плескависи (също важен таргет за деня,) пържени картофи и страхотна, потна, студена бира, при това евтина. Какво му трябва на човек (както обичам да казвам

След обяда поразгледахме Ниш – нищо кой знае какво, нормален средно голям град. Особеното – нищо, ама нищичко не работи в неделя. Това е престъпление! Не може да няма един сувенир откъде да си купи човек. Обиколката из града – минахме по пешеходната зона, прекосихме реката, за да видим старинната крепост от римско време, после съборена и изградена отново от мюсюлманските завояеватели (това ми го каза една любезна кака в единствения работещ магазин, откъдето си взех картичка). За мое съжаление не можах да си задоволя потребността да си купя отварачка – сувенир, но ще го преживея някак. За тези, които не знаят – събирам отварачки от различни градове, така културно, ако някой ходи някъде и се сети за мен

Пребиваването в Сърбия завърши с инфарктно червената зона, в която си седеше стрелката на горивото, липсата на бензиностанция за една "крааатка" дестинация от 40-тина километра, липсата на динари, които както казахме не се бяхме сетили да си обменим преди да тръгнем, а тези, които успяхме да обменим по пътя похарчихме през деня. В крайна сметка се прибрахме по живо, по здраво, без да се налага да бутаме колата или да тестваме  любезността на чичковците в многото автосервизи по пътя, за което искрено благодаря на щастливата звезда, под която съм родена

Историята за този трип започва преди няколко години една пролетна вечер във Велико Търново. Трябва да отбележа, че ми е един от любимите градове сега, а тогава бях за първи път. Мисля, че е било 2006-та, първото ми йога състезание там, хората си имат развитита йога общност, клубове, правят демонстрации. Но не това е целта на писанието. Целта е мястото, където попаднахме за вечеря. Рядко се случва заведение да ми обере точките по няколкото нормални човешки изисквания – храна, обстановка, обслужване, цени. И "Его" е номер 1 по всичките Храна – пицария с огромен избор, страхотно вкусна храна и огрооомни порции. Обстановка – не се знае защо, но е много уютно, дървото, терасата, която се затваря зимата, дървените маси, големи халби и топлина от пещта за пиците. Обслужване – наистина са много мили хората, но не с онова прекаленото като в "Хепи", където тръпки ме побиват като си отвори устата сервитьорката. Просто любезни и усмихнати. А цените са  просто нормални, сиреч приблизително като тези в софийските пицарии, ама за два пъти повече храна . И така оттогава по стечение на обстоятелствата и не само, ходя до Търново поне два- три пъти годишно, за да…ами да ям в "Его".

Пътуването, за което е цялата тази прелюдия, всъщност започна с разговор за любими места и се оказа,  че двама приятели също обожават "Его", а любимият ми човек не е ходил. Съответно се разбрахме да отидем възможно най-скоро, даже си взех отпуска, резервирахме в любимия им хотел и потеглихме. По пътя минахме през пещера "Съевата дупка". Имам печат от там, но през последните две години поради стечение на обстоятелствата съм ходила до пещерата два пъти и не съм влизала. Жалко, за което де, още споря със себе си, но май това е най-красивата пещера, която съм виждала (не, че съм влизала в много). Има множество образувания, сталактити, сталакмити, сталактони, естествено много фигурки образувани от тях, повечето трудно забележими, ако не знаете кое какво е. Освен една фигура де, който е ходил знае за какво говоря, тя е очевадна, нея всички я виждат. Освен образуваннията в "Съевата дупка" има и изобилие на прилепи- никога не съм виждала прилеп толкова от близо, много сладки животинки, малки, пухкави мишки висящи от тавана (бтв така и не разбрах отвращението на хората от тях, особено живеещите в България са безобидни). Другото нещо, с което ще запомня това посещение е екскурзовода – весел, жизнен, шеговит човек, който превърна беседата в интересно и забавно преживяване. Казвам го, защото има екскурзоводи, от които тръпки те побиват и се чудиш до колко е уместно да слезеш с тях в пещера.

Но да се върнем на пътя – следващ спирка – Велико Търново, хотел " Стамболов".  Не, моля, не се плашете! Външният вид лъже! Не, дее! Не се дърпайте така уплашено! Ама сега, ще ме карате да ви гоня значи! Пренебрегнете 6-тото чувство и елате с мен, ще ви покажа нещо удивително. Слиза се по тези слълби, после се качва по тези, ето тук е вашата стая. Ааа, сега ще ми благодарите нали? С две думи – хотела изглежа потресаващо отвън и страхотно уютно отвътре, разполага с всичко необходимо ТВ, климатик, wifi, симпатична баня. Просто трябва някой да ви предупреди за вънжния вид. Та настанихме се, хапнахме в "Его" (мммм). И се започна голямото издирване. На "Болярка вайс", която в Търново не знаят, че съществува. Слава богу, след дълги перипетии, се намери една каса, с която оползотворихме остатъка от вечерта, а някои си спомняха за нея и по пътя на следващия ден

Сутринта след закуска обиколихме Царевец, който макар огромния напис отред, че е реставриран 1981 все пак е страхотна историческа забележителност, особено първите пъти ме впечатли много. Май защото съм фен, на точно тази част от българската история, ама всеки със странностите си. Забелязах, че реставрират и Трапезица, евала на хората.

За да е пълна разходката потеглихме към Плевен с цел да разгледаме Плевенската епопея  – панорамата и Музея на виното, който се намира в близост до града. И за двете не ни се отвори парашутът – Музея не работеше, а за Панорамата закъсняхме, така че просто сложихме още един трип в календара за близкото бъдеще. Все пак погледнати отвън и двете здания са внушителни, язовир Тотлебен също ме впечатли с размерите си. Огромната врата на Музея на виното напомня за дверите на джуджешките мини от Властелина на пръстените (или аз чета много фентъзи, спорно е). И така уморени и гладни се върнахме в София с таск – ходене до Плевен, много положителни емоции, един одобрен хотел в листата и добро настроение

По принцип не тача много осми декември. Покрай работата нямам възможност да усетя типичният "студентски живот", но се оказа, че да почувстваш на колко си всъщност е приятно усещане.

Този 8-сми бяхме на Катарино- спа хотел между Банско и Разлог. Не съм фен и на луксозните и скъпи хотели, но не мога да не призная, че ми хареса безобразно. Два басейна, един вътрешен, и друг, който започва от закритата част и излиза навън. Да се потопиш в горещата вода и да гледаш заснежените върхове на планината, да усещаш как студените капки дъжд падат върху топлата кожа, когато се отпуснеш на повърхността…

Ммм, отнесох се. Та хотела: след басейна 2 вида сауна, 2 парни бани, топли шезлонги и релаксираща музика. Стаите – огромни, с огрооомно легло и вана (все неща, които вдигат много рейтинга в моите очи). Само едно не разбрах- как може, ама наистина как може, да няма wifi в стаите? И как да работя от там ако се наложи? Това е нормално във всеки средностатистически хотел, а в хотел 4 звезди с цена на нощувката 270 лв., е задължително!

Да се върна на разказа – на самия 8-сми имахме празнична вечеря (няма да коментирам обслужването), храната беше прилична, алкохола малко #нормалнаработа. Купона също вървеше, поне до момента с бруталната чалга…Но в крайна сметка основен е човешкият фактор, а как да не се забавляваш с курс програмисти

Втората вечер беше по-спокойна, но в никакъв случай по- лоша- билярд, мента със спрайт, приятна компания

Finaly, какво му трябва на човек?- За другите не знам, но за мен – топли камъни, гореща вода, парещи ласки.

Този уикенд беше един от най- приятните, които съм прекарвала някога. Както казах, гледам "почивните" дни да се махна далеч от шумотевицата, от многото хора, от шума. Като човек прекарал първите си 15 години в малък град и на село, тези места ми навяват много мили спомени. Липсва ми простора;  многото сгради и хора започват да ме задушават.

Tаргета беше да излезем от София и двата дена, без да се задържаме за пренощуване, защото седмицата ще е тежка и напрежението никак не помага да си почине човек качествено, особено при график: работа, спане 15 мин, работа, лекции, спане 4 часа и всичко отново.

И така събота: Драгоман Драгоман- на 36 км от София и на 15 от границата със Сърбия, в подножието на Чепън планина*част от Старо планинския масив*,  е мястото, където живее родата на приятеля ми и решихме да ги навестим и да се разходим под ноемврийското слънце. Ходила съм в Драгоман и пролетта, но това ще е тема на друг пост, и още тогава забелязах един интересен туристически маршрут, който искам да тествам някой ден, свързан с Драгоманското блато и резервата за защитени видове, които се живеят там. Понеже съм пристрастена съм събиране на печати от 100-те национални туристически обекта, минахме на отиване през Сливница, където, след сериозно издирване, откриме, че обекта всъщност е в Алдомировци (на няколко км от Сливница) и разбира се няма кой да дава печати през уикенда. Та да се върнем към Драгоман. Обще взето малко градче на границата, най-ярки ще останат спомените ми от един хълм над града, откъдето се виждат планините наоколо. Няма такава красота! Планини до края на хоризонта, мека зелена трева и няма. ама наистина няма, толкова синьо небе! 

Неделя: мързел, Ботевград и Скравена

След неуспеха с печата в събота реших в неделя да се разходим до Ботевград да компенсираме ( №81 в книжките след 2005 е променен от Сливница на Ботевград). И така таргет бяха Ботевград- часовниковата кула и село Скравена- паметник- костница на Ботевите четници. Ботевград- симпатичн (по критери създадени за 15-те минути прекарани там , естествено никакви табели кое къде е и никакво инфо каква, аджеба, е тая кула с печата, но ще го преживеем поне печат имаше, за разлика от повечето такива неща. Скравена- впечатлена съм! Не толкова от самия паметник, който не е особено заележителен, а и се намира сравнително трудно, колкото от милото отношение в информационния център. В 5 следобяд в неделя имаше служителка, която да ни сложи печати, беше особено мила и любезна, обясни ни за различните видове карти и най-сетне се сдобих с карта на обектите и такава за хижите в България, които в моя случай са особено полезни вещи. В крайна сметка най- стахотното време през уикенда ми беше времето за пикник след Скравена- един от най- красивите залези, които съм виждала някога и компаниятa на любимия човек могат да ме накарат да загубя дар слово…

Такава съм си…впечатлявам се от малките неща ))