On the road

 Inspiration moment : Distorted Eletric Field

Обичам да пиша. За мен е изразяване на емоция, на откровение, на желание, на всичко, което няма кому да кажа. Но не мога да пиша без песен. Всеки пост си има песен. Парче, което въртя от начало до край, хиляди пъти, изтисквам думите от него, чувството се преплита със звука. Не мога да пиша ако свърши песента. Ако свърши песента лебеда на музата умира. Изсмуквам от музиката живота, като сока от парченце зрял, сочен, напоен с лятото плод.

Той обича да ми свири. Влага в музиката си оная емоция, която аз влагам в писането. Слушам как мелодията се лее наоколо и се опитвам да се абстрахирам от това, което си представям аз. Опитвам се да погледна през неговите очи. Да видя какво го е вдъхновило. Да попия чувството.

Не разбирам от ноти, нямам музикална дарба. За мен музиката му е усещане. За мен нотите не са до, ре, ми, фа. За мен са онази, с която казва, че ме обича, онази, че му липсвам, онази, която изразява колко е щастлив. Не разбирам музиката, като музикантите. Разбирам я със собсвените си видения.

Обичам да затворя очи и да слушам как се леят акордите. Да оставя съзнанието да ме отведе в онова състояние преди съня, когато не знаеш сънуваш ли или мечтаеш. Когато песента може да задържи и да направлява съня. Когато съзнанието ми търси пътя към него по слух. Да се рея. Обичам да се слея с музиката му.

Всеки пост си има песен. Всяка негова импровизация си има пост. Без значение дали е написан на хартия, почувстван в сърцето или преживян в съня. То е просто сън в неговия сън. Мечта за ръка с неговата мечта. Любов  сгряваща нашите сърца.

Този пост участва в седмичния Blog Challenge. Класирането се определя на базата на броя коментари и гласове в Svejo и TopBlogLog, така че ако ви е допаднала интерпретацията ми можете да гласувате както намерите за добре.

Трябва да си призная, когато създадох блога имах съвсем ама съвсем друга идея за него. Да описвам къде ходя беше идеята де, казвала съм вече. Аз съм впечатляващ се човек ( ама впечатляващ се с онзи детския ентусиазъм човек) и си го признавам. И имам нужда да го разкажа. А всъщност тя стана една… Мне не се оплаквам, наистина. Но напоследък констатирам, че не пиша както преди и причината е много проста – щастлива съм, колкото и щастието да е абстрактно понятие. А за щастието не се пише, то не се описва, то е всепоглъщащо. Как ли?

Представете си от онези зимни вечери – дългите, топли вечери и семейния уют. Представете си топлината на печката прокрадваща се наоколо и парата над димящото ядене, което бъркате. Не бързате за никъде, само да отворите втарата при онова, ключовото позвъняване. Но е рано за него. Все още се чувсва влагата на точно измитата коса, мекотата на втрития в нежната кожа лосион, възбуждащия аромат на парфюма. Бутилка меко червено вино чака на плота, от онова с отело, което докосва сетивата с наситения аромат на диви ягоди. Чака да бъде отворено от силни ръце, силни топли помагащи ръце. Още малко…Сама с Tracy Chapman  звучаща тихо от колоните в ъгъла, но не самотна. Очакваща. Цък! Тих звън за готовата храна и апетитния аромат на вечерята, доволен поглед. Малка червена покривка със същите ония ягоди, последно оправяне на инатия кичур, който все пада пред очите. И позвъняването…Третет на сърцето,всеки път, всеки ден. Макар че е ясно – бърза целувка по замръзналите устни на вратата, разменен поглед пълен с топлина дълга прегръдка пред печката. Тихия разговор докато той отваря виното и жадуваните ръце се освободят, за да я погалят, да се сгуши в него. Усещането за сигурност, за уют, за нежност, за обещание. Усещането да си у дома. А аз съм щастлива с моят дом, моята зимна колибка под студа. 

И бих писала по-красиво, както пиша когато съм сама, когато съм наранена и когато ме боли. Но не искам. Не искам хубав разказ роден от болка. А за щастието няма какво да се пише,  то просто не оставя неизречени, непрочетени в мислитe думи.

"People do matter! I matter! We…we matter!"

Не, не съм го измислила аз. Реплика е на един от героите на филм, който гледах към 3-4 днес сутринта. За какво иде реч ще попитате? Приятелката на въпросния тип имаше избор между кариерата си и него. Не избор на живот и смърт да остави едното заради другото. По-скоро избор на приоритет, за това какво ще е важното нещо в живота и. И не избра него както можете да се досетите…

Та в 4 сутринта моя уморен мозък зацикли над темата, тъй като и аз съм се зачудила накъде вървят живота напоследък. Помните ли онази статия "Парадоксът на нашето време" http://zaedno.de/article78.html ? Ако сте я чели може би сте си казвали, също като мен, че утре ще станете и ще обръщате повече внимание на важните неща. Но не е така.. Дните минават в работа, в непрекъснато надбягване с времето, в състезание със себе си. До къде можеш да стигнеш, колко по-добър може да бъдеш, колко неща можеш да правиш едновременно. Накрая се прибираш сам в студения си дом и се убеждаваш, че това което правиш и начина ти на живот те прави силен, самостоятелен, префектен във всичко. И избягваш да мислиш за това какво може да бъде и за това какво пропускаш. От цялото това бързане пренебрегваме малките, но важни неща. Има неща, които трябва да се изживеят на 20, има чувства, които си заслужават да им се отдадеш. И някъде дълбоко в себе си всички го знаем.

От друга страна обаче отдавна сме забравили какво е да си на 20. Гледам си връсниците и се чудя какво е да имаш толкова много време. Учиш (евентуално), излизаш да пиеш и по кафета и… толкоз. За себе си знам, че не мога да живея така. Моят живот е напрежение, стремеж, перфекционизъм. Моят живот е живот на жонгльор.Но въпросът къде е златната среда и дали я има. Въпросът е до къде този работохолизъм определя живота ни и нас самите, и до къде едното убива другото…

Та аз знам всичко това. И все пак в 4 сутринта съм будна и гледам филм, защото до преди малко съм учила и още не мога да заспя. И се чудя ако се наложи такъв да правя такъв избор, ще избера ли правилното..

Както винаги, в края на годината, всичко живо е тръгнало да си прави равносметка как е минала изтичащата година. Преди малко, докато стоях под горещия душ, се замислих, че аз няма как да направя нещо такова. За мен 2009-та беше година на толкова промени, на толкова бързо случващи се промени, че и аз не знам какво стана. Знам, че направих много неща, с които не се гордея, но знам и че ако можех да се върна нямаше да променя нищо. Така е трябвало да стане и така съм го чувствала тогава. И в крайна сметка е довело до това какво съм аз днес и къде съм. А днес и тук аз съм щастлива. Така че нека оставим 2009-та на мира. Ще си спомням с радост много неща от нея и ще оставя в миналото някои грешки, които се надявам да не повтарям. Но всъщност не за старата година исках да пиша

Тя седеше до огромния прозорец с чаша ароматно кафе в ръка. От онова силно, горчиво кафе, което те кара да изтръпваш с всяка глътка. Кафе, чийто аромат обещава нов прекрасен ден . Гледаше озарената от първите лъчи планина и слушаше звуците навън. Затвори очи и се опита да ги различи: ромона на потока, поскърцването на старата круша отпред, шепота на листата, възбуденото пролетно гукане на птичките навън. И тихото, равомерно дишане от леглото зад нея. Усмихна се,отвори очи и се обърна към стаята. Рядко се събуждаше преди него, а толкова обичаше да го гледа как спи, да се промъква на пръсти, за да не го събуди, да го гали с поглед. Съвсем тихо, с невероятно внимание отвори вратата към терасата и излезе в хладото майско утро. Седна на малката дървена масичка и взе отворената книга от съседния стол. И преди да се загуби отново в историята, която четеше, се усмихна. На живота, на любовта, на новия ден.

Това рисува съзнанието ми за 2010. Това е моята мечта, а мечтите са безплатни нали? И днес аз съм щастлива, защото моята мечта изглежда възможна. А вашите?

Чувствам се особено щастлива днес. Спала съм 4 часа- идеална доза, свършила съм си работата вкъщи, изкъпала съм се. Имах време да се насладя на чая и закуската. Даже ходенето в снега до офиса не е проблем. И ме потупаха по главата, че съм изобретателна и с малко успех днес ще си свърша работата и после ще почивам. И сега стоя и пия огромна чаша с черен чай (не, не ми липсва кафето, което не бива да пия в момента заради постите, добре ми е), наслаждавам се на топлината в офиса, на добре свършената работа, на снежната красота навън…

И си пуснах това :

…Наскоро казах, че това е най-красивия начин, по който са ме будили някога. Просъница, в огромно уютно легло, топла ръка нежно спускаща се по гърба ми. Тихата мелодия от телефона е предназначена за събуждане, но по- скоро ме предразполага да се притисна още повече до горещото тяло до мен. Да почувствам  всяка точка на допир и да се разтопя от удоволствие. Прегръщал ли ви е така любим човек? Така че да искате да му дадете цялата си душа и да почувствате неговата,  да влее топлина във вените ви, да усетите горещия му дъх по извивката на врата си… И тихото, толкова силно зчучащо в сутрешния сумрак "Обичам те".Ако знаете за какво говоря ще разберете… Ако не представете си най-хубавия си спомен и се усмихнете и нека очите ви блестят от щастие като моите.!

Днес е един прекрасен ден

Станах на 22, свириха ми "Happy Birthday" на пиано, пътувах много, имам си 5 нови печата и безброй красиви спомени

Не си падам по големите купони за рождения ми ден от едно изестно време и зарова ми дойде като предварителен подарък концертът на Фронтеро в Суингин Хол на 3-ти. Така или иначе повечето хора, които държах да почерпя щяха да са там, оставаше да поканя още няколко и да празнуваме Получи се доста по-добре отколкото очаквах- изненади, бири, приятели, лудия ми шеф и невероятния ми прятел

Самия ден на РД-то посветiх на почерпка на близките и релакс. И тук идва най- хубавото- пътуването- подарък! Нямах никаква идея даже за посоката, още по малко какво ми е намислил! А да ви отвлече програмист в тъмното не си е работа!

Тайната направи пътуването няколко пъти по- вълнуващо, интересно и предизвикателно. Да видиш наведнъж Чудните мостове, Триград,  Дяволското гърло и Ягодинската пещара…си е невероятно. Скали проядени от реки преди хилядолетия, пещерни образования и подземни водопади, обредна зала под земята…Останах без дъх! И всичко това подплатено от дългия път, хотела работещ само за нас и кафето в Куртово Конаре…(scared)

В крайна сметка подаръкът постигна целта си- ще го помня вечно като най- наситеното преживяване на рождения ми ден и мога да кажа само едно голямо " Благодаря"