On the road

Трябва да си призная, когато създадох блога имах съвсем ама съвсем друга идея за него. Да описвам къде ходя беше идеята де, казвала съм вече. Аз съм впечатляващ се човек ( ама впечатляващ се с онзи детския ентусиазъм човек) и си го признавам. И имам нужда да го разкажа. А всъщност тя стана една… Мне не се оплаквам, наистина. Но напоследък констатирам, че не пиша както преди и причината е много проста – щастлива съм, колкото и щастието да е абстрактно понятие. А за щастието не се пише, то не се описва, то е всепоглъщащо. Как ли?

Представете си от онези зимни вечери – дългите, топли вечери и семейния уют. Представете си топлината на печката прокрадваща се наоколо и парата над димящото ядене, което бъркате. Не бързате за никъде, само да отворите втарата при онова, ключовото позвъняване. Но е рано за него. Все още се чувсва влагата на точно измитата коса, мекотата на втрития в нежната кожа лосион, възбуждащия аромат на парфюма. Бутилка меко червено вино чака на плота, от онова с отело, което докосва сетивата с наситения аромат на диви ягоди. Чака да бъде отворено от силни ръце, силни топли помагащи ръце. Още малко…Сама с Tracy Chapman  звучаща тихо от колоните в ъгъла, но не самотна. Очакваща. Цък! Тих звън за готовата храна и апетитния аромат на вечерята, доволен поглед. Малка червена покривка със същите ония ягоди, последно оправяне на инатия кичур, който все пада пред очите. И позвъняването…Третет на сърцето,всеки път, всеки ден. Макар че е ясно – бърза целувка по замръзналите устни на вратата, разменен поглед пълен с топлина дълга прегръдка пред печката. Тихия разговор докато той отваря виното и жадуваните ръце се освободят, за да я погалят, да се сгуши в него. Усещането за сигурност, за уют, за нежност, за обещание. Усещането да си у дома. А аз съм щастлива с моят дом, моята зимна колибка под студа. 

И бих писала по-красиво, както пиша когато съм сама, когато съм наранена и когато ме боли. Но не искам. Не искам хубав разказ роден от болка. А за щастието няма какво да се пише,  то просто не оставя неизречени, непрочетени в мислитe думи.

"People do matter! I matter! We…we matter!"

Не, не съм го измислила аз. Реплика е на един от героите на филм, който гледах към 3-4 днес сутринта. За какво иде реч ще попитате? Приятелката на въпросния тип имаше избор между кариерата си и него. Не избор на живот и смърт да остави едното заради другото. По-скоро избор на приоритет, за това какво ще е важното нещо в живота и. И не избра него както можете да се досетите…

Та в 4 сутринта моя уморен мозък зацикли над темата, тъй като и аз съм се зачудила накъде вървят живота напоследък. Помните ли онази статия "Парадоксът на нашето време" http://zaedno.de/article78.html ? Ако сте я чели може би сте си казвали, също като мен, че утре ще станете и ще обръщате повече внимание на важните неща. Но не е така.. Дните минават в работа, в непрекъснато надбягване с времето, в състезание със себе си. До къде можеш да стигнеш, колко по-добър може да бъдеш, колко неща можеш да правиш едновременно. Накрая се прибираш сам в студения си дом и се убеждаваш, че това което правиш и начина ти на живот те прави силен, самостоятелен, префектен във всичко. И избягваш да мислиш за това какво може да бъде и за това какво пропускаш. От цялото това бързане пренебрегваме малките, но важни неща. Има неща, които трябва да се изживеят на 20, има чувства, които си заслужават да им се отдадеш. И някъде дълбоко в себе си всички го знаем.

От друга страна обаче отдавна сме забравили какво е да си на 20. Гледам си връсниците и се чудя какво е да имаш толкова много време. Учиш (евентуално), излизаш да пиеш и по кафета и… толкоз. За себе си знам, че не мога да живея така. Моят живот е напрежение, стремеж, перфекционизъм. Моят живот е живот на жонгльор.Но въпросът къде е златната среда и дали я има. Въпросът е до къде този работохолизъм определя живота ни и нас самите, и до къде едното убива другото…

Та аз знам всичко това. И все пак в 4 сутринта съм будна и гледам филм, защото до преди малко съм учила и още не мога да заспя. И се чудя ако се наложи такъв да правя такъв избор, ще избера ли правилното..

Станах на 22, свириха ми "Happy Birthday" на пиано, пътувах много, имам си 5 нови печата и безброй красиви спомени

Не си падам по големите купони за рождения ми ден от едно изестно време и зарова ми дойде като предварителен подарък концертът на Фронтеро в Суингин Хол на 3-ти. Така или иначе повечето хора, които държах да почерпя щяха да са там, оставаше да поканя още няколко и да празнуваме Получи се доста по-добре отколкото очаквах- изненади, бири, приятели, лудия ми шеф и невероятния ми прятел

Самия ден на РД-то посветiх на почерпка на близките и релакс. И тук идва най- хубавото- пътуването- подарък! Нямах никаква идея даже за посоката, още по малко какво ми е намислил! А да ви отвлече програмист в тъмното не си е работа!

Тайната направи пътуването няколко пъти по- вълнуващо, интересно и предизвикателно. Да видиш наведнъж Чудните мостове, Триград,  Дяволското гърло и Ягодинската пещара…си е невероятно. Скали проядени от реки преди хилядолетия, пещерни образования и подземни водопади, обредна зала под земята…Останах без дъх! И всичко това подплатено от дългия път, хотела работещ само за нас и кафето в Куртово Конаре…(scared)

В крайна сметка подаръкът постигна целта си- ще го помня вечно като най- наситеното преживяване на рождения ми ден и мога да кажа само едно голямо " Благодаря"