On the road

Днес съм се събудила в някакво креативно настроение и реших да разкажа за още един скорошен трип, че и без това започнаха да се натрупват. Идеята се зароди по любимия ми начин, сиреч седяхме си, един приятел каза " Хайде да идем в Сърбия", аз казах " Ми ок, хайде да кажем на другите"  и… отидохме Та така зародената идея се реализира в една неделна утрин преди две-три седмици. Таргета – "един манастир до границата", причнина "ходи ни се някъде", натежал аргумент "не съм излизала в чужбина". С тази оценка на ситуацията, паспортите и двама приятели, и естествено без нито един динар се запътихме към границата. Макар с малко нежелание (правопропорционално на нежеланието ни да им дадем някое и друго евро) братята сърби ни пуснаха да влезем на тяхна територия. И така, ето че милост моя получи първия си печат в международния паспорт, мина граница за първи път и се озова в Сърбия. И… разбира се нищо кой знае какво ново не произтече от това. Продължихме си по същия път, със същите къщи, само се добавиха различно написани табели и някой и друг автосервиз в повече (броихме ги до 34-тия .

Но нека се върна на таргета – "един манастир до границата", всъщност е Погановския манастир, малък живописен манастир в близост до ждрелото на река Ерма в сръбската и част. Ходила съм няколко пъти на ждрелото на Ерма у нас, невероятна красота. Това в Сърбия е доста по-дълго, пътя се вие през него по доста опасен , особено ако си зад волана, има странни полутунели и изобилие на красиви гледки.

За манастира – наистина много красиво местенце, малък параклис, който погледнахме, купихме си по картичка и си тръгнахме. С две думи отидохме, видяхме, пипнахме. И понеже това се случи в към 11:30, а имахме цял ден пред себе си решихме да се разходим до Ниш. Защо ли? Ами не за някаква величайшая културна цел, както може би сте си помислили, а за нещо много по-човешко – храна . Пътя до Ниш също минава покрай река – Нишава. И също е осеян с тунели, по мои спомени 13 на брой. Колкото до самия град, нищо кой знае какво различно от българските градове. Намерихме си доста бързичко един ресторант – " Стара Сърбия". Цялостно изглеждаше добре, даже малко по- лъскаво отколкото се предполагаше. За сметка на това цените не бяха високи, а обслужаването на доста високо ниво, сервитьора даже се постара да говори с нас на английски като се установи, че българо-сръбския не му върви особено. Скоро ни сервираха – огромни плескависи (също важен таргет за деня,) пържени картофи и страхотна, потна, студена бира, при това евтина. Какво му трябва на човек (както обичам да казвам

След обяда поразгледахме Ниш – нищо кой знае какво, нормален средно голям град. Особеното – нищо, ама нищичко не работи в неделя. Това е престъпление! Не може да няма един сувенир откъде да си купи човек. Обиколката из града – минахме по пешеходната зона, прекосихме реката, за да видим старинната крепост от римско време, после съборена и изградена отново от мюсюлманските завояеватели (това ми го каза една любезна кака в единствения работещ магазин, откъдето си взех картичка). За мое съжаление не можах да си задоволя потребността да си купя отварачка – сувенир, но ще го преживея някак. За тези, които не знаят – събирам отварачки от различни градове, така културно, ако някой ходи някъде и се сети за мен

Пребиваването в Сърбия завърши с инфарктно червената зона, в която си седеше стрелката на горивото, липсата на бензиностанция за една "крааатка" дестинация от 40-тина километра, липсата на динари, които както казахме не се бяхме сетили да си обменим преди да тръгнем, а тези, които успяхме да обменим по пътя похарчихме през деня. В крайна сметка се прибрахме по живо, по здраво, без да се налага да бутаме колата или да тестваме  любезността на чичковците в многото автосервизи по пътя, за което искрено благодаря на щастливата звезда, под която съм родена

Историята за този трип започва преди няколко години една пролетна вечер във Велико Търново. Трябва да отбележа, че ми е един от любимите градове сега, а тогава бях за първи път. Мисля, че е било 2006-та, първото ми йога състезание там, хората си имат развитита йога общност, клубове, правят демонстрации. Но не това е целта на писанието. Целта е мястото, където попаднахме за вечеря. Рядко се случва заведение да ми обере точките по няколкото нормални човешки изисквания – храна, обстановка, обслужване, цени. И "Его" е номер 1 по всичките Храна – пицария с огромен избор, страхотно вкусна храна и огрооомни порции. Обстановка – не се знае защо, но е много уютно, дървото, терасата, която се затваря зимата, дървените маси, големи халби и топлина от пещта за пиците. Обслужване – наистина са много мили хората, но не с онова прекаленото като в "Хепи", където тръпки ме побиват като си отвори устата сервитьорката. Просто любезни и усмихнати. А цените са  просто нормални, сиреч приблизително като тези в софийските пицарии, ама за два пъти повече храна . И така оттогава по стечение на обстоятелствата и не само, ходя до Търново поне два- три пъти годишно, за да…ами да ям в "Его".

Пътуването, за което е цялата тази прелюдия, всъщност започна с разговор за любими места и се оказа,  че двама приятели също обожават "Его", а любимият ми човек не е ходил. Съответно се разбрахме да отидем възможно най-скоро, даже си взех отпуска, резервирахме в любимия им хотел и потеглихме. По пътя минахме през пещера "Съевата дупка". Имам печат от там, но през последните две години поради стечение на обстоятелствата съм ходила до пещерата два пъти и не съм влизала. Жалко, за което де, още споря със себе си, но май това е най-красивата пещера, която съм виждала (не, че съм влизала в много). Има множество образувания, сталактити, сталакмити, сталактони, естествено много фигурки образувани от тях, повечето трудно забележими, ако не знаете кое какво е. Освен една фигура де, който е ходил знае за какво говоря, тя е очевадна, нея всички я виждат. Освен образуваннията в "Съевата дупка" има и изобилие на прилепи- никога не съм виждала прилеп толкова от близо, много сладки животинки, малки, пухкави мишки висящи от тавана (бтв така и не разбрах отвращението на хората от тях, особено живеещите в България са безобидни). Другото нещо, с което ще запомня това посещение е екскурзовода – весел, жизнен, шеговит човек, който превърна беседата в интересно и забавно преживяване. Казвам го, защото има екскурзоводи, от които тръпки те побиват и се чудиш до колко е уместно да слезеш с тях в пещера.

Но да се върнем на пътя – следващ спирка – Велико Търново, хотел " Стамболов".  Не, моля, не се плашете! Външният вид лъже! Не, дее! Не се дърпайте така уплашено! Ама сега, ще ме карате да ви гоня значи! Пренебрегнете 6-тото чувство и елате с мен, ще ви покажа нещо удивително. Слиза се по тези слълби, после се качва по тези, ето тук е вашата стая. Ааа, сега ще ми благодарите нали? С две думи – хотела изглежа потресаващо отвън и страхотно уютно отвътре, разполага с всичко необходимо ТВ, климатик, wifi, симпатична баня. Просто трябва някой да ви предупреди за вънжния вид. Та настанихме се, хапнахме в "Его" (мммм). И се започна голямото издирване. На "Болярка вайс", която в Търново не знаят, че съществува. Слава богу, след дълги перипетии, се намери една каса, с която оползотворихме остатъка от вечерта, а някои си спомняха за нея и по пътя на следващия ден

Сутринта след закуска обиколихме Царевец, който макар огромния напис отред, че е реставриран 1981 все пак е страхотна историческа забележителност, особено първите пъти ме впечатли много. Май защото съм фен, на точно тази част от българската история, ама всеки със странностите си. Забелязах, че реставрират и Трапезица, евала на хората.

За да е пълна разходката потеглихме към Плевен с цел да разгледаме Плевенската епопея  – панорамата и Музея на виното, който се намира в близост до града. И за двете не ни се отвори парашутът – Музея не работеше, а за Панорамата закъсняхме, така че просто сложихме още един трип в календара за близкото бъдеще. Все пак погледнати отвън и двете здания са внушителни, язовир Тотлебен също ме впечатли с размерите си. Огромната врата на Музея на виното напомня за дверите на джуджешките мини от Властелина на пръстените (или аз чета много фентъзи, спорно е). И така уморени и гладни се върнахме в София с таск – ходене до Плевен, много положителни емоции, един одобрен хотел в листата и добро настроение