Е и заради това Но и заради любовта ни към наргиле, суши, арабски сладки и тнт. Но в крайна сметка въпроса винаги може да се разреши с преместване някъде на изток, аз си имам нинджа фейс, а както е явно Марио е напълно неразличим от местните . Тоя офтопик за начало всъщност предшества разказа ми за едно пътуване, което по стечение на обстоятелствата и разните протести и неуредици в Гърция ни заведе в Истанбул – един град съчетание на много култури, народи, история, котки и какво ли още не. Историята е простичка – не съм търсила хотели и прочие, влязох в първата турстическа агенция (под офиса ми) и попитах какво предлагат. Колебаех се между популярните дестинации наоколо – Гърция, Орхидското езеро, Замъка на Дракула и Истанбул. Първоначално не се бях спряла на него, понеже ми се видя доста ходене за 3 дни (а както знаем ходенето е противопоказно за програмист), но няколко дни преди пътуването се оказа, че всъщност е единствената ми опция. И така на 27 вечерта потеглихме снабдени с няколко карти от гига въодушевения ми шеф и разказите и препоръките на няколко наши познати. По принцип бях закупила екскурзията от "Прометей тур", но всъщност пътувахме с техен партньор – "Денис Травел". С качването в автобуса екскурзоводката започна със следните думи " И сега да поздравим нашият шофьор Цанка!" – мисля, че някъде тук нещо в Марио се сви Трябва обаче да признаем, че Цанка освен, че беше забавна и мила, караше доста добре и сме си живи и здрави у дома, за което и благодарим. Няколко часа след тръгването ни раздадоха програмки за идните дни, които щяхме да прекараме в Истанбул. За моя голяма изненада те се различаваха доста от предварително получената програма, което доста ме ядоса, защото объркваше плановете ми да имаме един изцяло свободен ден, независимо от групата. Освен това престоя ни в самия град се съкращаваше, заради задължително ходене до някакъв мол (WTF!). След като попитах се оказа, че всъщност всички освен нас са закупили ваучери пуснати от "Денис Травел" в един от групоните – dalavera.bg и реално програмата е различна, защото са заплатили значително по-малка сума и явно

а) таргет групата беше друга (имаше 3 посещения на разни места за пазаруване, което липсва в моята оферта) и

б) всичко в самия Истанбул се плащаше доста солено.

Искам да отбележа, че ние си изкарахме супер, просто не получих точно това, за което бях платила, което по принцип има навика да ме вбесява. И то при положение, че бях изискала договор, на който да бъде специално отбелязано, че програмата трябва да се спазва.

Всъщност основната причина, по която разказвам това е, че по принцип аз не бих взела ваучер за почивка от групон сайт, особено когато се отнася за излизане от сраната. Обаче както видяхме, хората с ваучери получиха същото като нас и реално автобуса и хотела, което беше основното включено си бяха напълно наред. Доколкото виждам тия дни има пусната пак такава оферта за скромните 99 лв. – път и 2 нощувки, така че ако някой има желание да се разходи до този наистина много красив град, може спокойно да се възползва, вместо да дава двойно повече пари, както направих аз (http://www.dalavera.bg/726/istanbul-istoriya-i-tsvetove-99-lv-za-2-noshtuvki-zakuski-v-hotel-3-i-strahotna-organizirana-programa-za-8-mi-dekemvri-vmesto-za-198-lv-50-otstapka)

Май е време да се върна към разказа ми за Истанбул. С някоклко спирания по трасето в 7 часа сутринта най-сетне бяхме пред хотела. По щастлива случайност получихме стая веднага и тупнахме да спим за следващите два часа, преди да започне програмата. Първата част от нея – пешеходната разходка обикновно е включена в цената на самата екскурзия и позволява да се видят повечето известни забележителности на града, които са доста близо една от друга. Аз бях поприлистила няколко пътеписа и картите, но това така или иначе се обезсмисли от екскурзовода ни, който доста обширно ни разказваше за повечето забалежителни монументи по пътя. Истанбул е съчетал в себе си истoрия от Рим, Византия и Османската империя – има ужасно много за гледане и научаване за него. След излизане от хотела ни в квартал Лалели (където обикновено са хотелите резервирани от бг агенциите) посетихме последователно университета, Капалъ Чарши – най-големия закрит базар в града, Хиподрума, Синята джамия, Египетския обели,. Змийската колона и т.нар. Германски фонтан. Няма да описвам всяко едно от тези неща понеже за тях има достатъчно информация из нета. Основният ни извод от тази обиколка е, че беша наистина впечатляващо, Синята джамия е огромна и особено вътре уникално красива (както и гледката към нея от страната на Св. София). Другият ни извод е, че не обичаме да търчим след екскурзовод Мисля, че поне за мен нещо в 3-те часа разкази за политика, история и прочие, за разходка, която се минава за 30 мин., просто убива целия ефект на това, което разглеждам. Много е възмжно да е породено от факта, че вече бях изчела доста по темата, но все пак сме замислили следващо ходене в Истанбул, при което да обикаляме сами, за да не се налага да бързаме и да губим по толкова време в седене пред някой паметник.

След като приключи безплатната част, групичката ни беше разпусната за свободно време, с изключение на тези, които си бяха платили да видят Св. София и Топкапъ (двореца на османските султани до 1856, когато е построен Домалбахче Сарай). Тук искам да отбележа нещо друго, важно за хората посещаващи Истанбул с организирана екскурзия – ориентацията в града и по дестинациите хотел – забележителност  – хотел е много лесна – има една трамвайна линия, трябва ви само да запомните името на спирката, на която ви е хотела, евентуално карта, за да си визуализирате маршрута и познания по някакакъв чужд език, макар че и на български сигурно ще се оправите. Казвам това, защото бг агенциите предлагат редица турчета из града, които са доста солидно заплатени и според мен тотално незаслужаващи си парите. Основната причина за това е, че билета за трамвая струва 2 лири, с него можете да идете почти навсякъде, а цените които бихте платили за вход на самото място, което искате да разгледате са значително по-малко отколкото с предложенията на агенцията. Пример: разходка с корабче по Босфора от агенцията – 17 евро, а ако отидеш и св качиш сам на турско корабче – 12 лири + 4-те лири в двете посоки с трамвая (за информация една лира е около 0.80 ст. в момента, сами можете да си сметнете разликата). Ние нямахме особено желание да влизаме в Св. София и Топкапъ, след 10 часа път и 3 часа обикаляне. Погледнахме ги отвън и се отправихме да намерим най-важното, за да е престоя ни наистина приятен – автентично турско кафене с наргиле. След едно любезно нарисувано на салфетка обяснение от сервитьора в ресторанта, където обядвахме, успяхме да открием нашето място – Çorlulu Ali Paşa Medresesi, което ни беше препоръчано от Све, за което сме и искрено благодарни. Удоволствието да седнеш да пиеш тръпчиво-сладкия турски лимонов чай и да пушиш наргиле след цял ден обикаляне е неописуемо. А чая е направо божествен. Както и самата обстановка разноцветните лампи, дивначетата, служителя, който ловко минава между масите, с менче пълно с въглени, за да добавя на наргилетата на посетителите. Всичко се изпълнява с учудваща бързина при положение, че заведението е почти винаги пълно. Пълно, колко да е пълно – "няма места" не съществува в турския речник – един клиент е помолен да се премести, от някъде се появява малка шарена масичка и вече има място за още едни посетители. Едно известно време просто седяхме, блажено пушещи ябъко-ментовия аромат и наслаждавайки се на атмосферата. Един град, особено град с толкова различна култура трябва да се почувства и това не става с ходене в редичка и слушане на факти. За нас основния спомен от Истанбул ще си стане това заведение, което посетихме още няколко пъти до края на престоя ни. Даже явно правехме впечатление на местни с броениците, които Марио донесе от Саудитска Арабия

Общо взето в пушене на наргиле, търсене на храна и разходка мина времето ни до единствената екскурзия, която записахме – тази до Домалбахче Сарай (последния дворец на османските султани, днес музей, изключително творение на архитектурата), която взехме, защото се опасявахме, че без екскурзовод няма да можем да влезем. Посетихме двореца на втория ден на обяд. Домалбахче е нещо, което трябва да се види – величествен е по един начин, който надали мога да опиша. С огромните си порти, с фонтана с лебедите, със симетрично подредените украси и предмети из него. Разгледахме няколко зали с различни предназначения – за чакане на аудиенция, за аудиенция, за почивка. Всяка с мебели в различен цвят и полилей в същите багри. Видяхме картини на известни личности, сътворени от велики за времето си художници и се полюбувахме на гледката към Босфора от малките прозорчета с цветно стъкло. На тръгване видяхме най-големия полилей в балната зала на двореца, в която някога султана е приемал важнит си гости. Тази зала, която с големината си малко изкривява усещането за 3D и 2D пространството, в днешни дни се ползва за големи международни конференции като Г20, балове и тържества.

След тази екскурзия си направихме кратка разходка около моста Галата. Ядохме сандвичи с риба, които ми бяха препоръчани. Продават се директно от корабче до брега и представляват риба в хлебче с лук и наистина са доста добри (ако обичате риба и лук де). После минахме през Египетския пазар, който общо взето е луда блъсканица на  много хора – купуващи и продаващи разнообразни стоки, по едни сякаш безкрайни малки улички. Лично на мен това ми докарча клаустрофобия или както там се нарича фобия от много хора на тясно място. Когато успяхме да се измъкнем към трамвайната спирка аз се бях уредила със страхотен бял суичър за 15 лири, а половинката с доволно голям дюнер, така че все пак и търговията не подминахме На път за хотела се отбихме при ей тия вафли (гофрети според мен), които се оказаха уникално вкусни, ако някой знае къде в София може да се намерят, ще се радваме да сподели:

Вечерта ни разбира се приключи в Çorlulu Ali Paşa Medresesi., където си дадоха да пушим The Nargile-то:

Последния ден от пътуването ни мина в ходене до мол – Форум (нищо интересно) и минаване през Одрин на път към България, където имахме твърде малко време и видяхме джамията Семилейме само отвън, но поне успяхме да си намерим кафене с наргиле и храна и да оползотворим престоя.

В заключение искам да кажа, че Истанбул определено не е град, който може да се види за един уикенд. Освен многото забележителности, които предлага, човек наистина трябва да има врме да се разходи, за да усети самата атмосфера. Затова и ние стигнахме до извод, че ще го посетим пак. Така и не успяхме да хапнем в някое традиционно турско заведение, ядохме само някакви неща на крак. Не се качихме на корабче и не тествахме един ресторант с наргилета, който ни препоръча един местен почитател на water pipe. С две думи имаме запланувани неща за правене там. Така че поне за нас това беше един много хубав трип, който имаме намерение да повторим

New Focus – голямо благодаря и евала на Ford и Moto Pfohe за кампанията!

И Варвара

И една много яка сватба

Другото предстои от днес:)

Тo be continued…

 THE ТРЕНИРОВКАТА

Историята датира от далечната…не знам коя година вече, когато моето сравнително саможиво, стреснато и омърлушено аз се стовари в София с помощта на един автобус след 15 години живот на село. И под село имам предвид истинско, напълно автентично такова и аз искрено се радвам, че съм порастнала там, но това е тема на един друг пост. Та тогава моя мил баща дойде да си ме получи на гарата, след като не ме беше виждал едни 4-5 години. Цитирам коментара му : "отчайващо". Както виждате тате хич не си спестява мнението. След няколко месеца живот с него, той ме завлече у едни негови приятели и ме качи на кантара. Не искам да изживявате ужаса ми, ама претръпнах като видях някаква огромна цифра. /Тогава не съм знаела, че милия ми баща настъпил кантара отзад/ И общо взето така стигнахме до извод – тренировки. Всеки Божи ден! Всеки! (без неделя естествено, тогава се почива )

Общо взето оттогава схемата не се е променила кой знае колко – променяла съм донякъде упражненията през годините, но без огромни разлики. Тренировката ми се е пригаждала към всяко място, на което съм живяла до сега, а те не са малко. Основното и предимство е в това, че съм я съобразила, така че да може да се изпълнява вкъщи, да не е повече от час и да може да се прави всеки ден. По мое мнение ефективността и идва точно оттам – постоянството. Аз, не знам за тъпа, ама съм упорита и се научих наистина да не пропускам. Дори като пътувам гледам да наваксам няколко дена преди или след времето, когато няма да съм си у нас (да, знам, че не прехвърлят през дните, но това ми успокоява съвестта ).

Тук държа да отбележа за всички критикуващи ме хора – известно ми е, че не е хубаво да се правят едни и същи упражнения постоянно, както и че мускулите свикват. НО – пробвала съм един стабилен набор от фитнес, йога, танци и какво ли не, като минах през нормални фитнес тренировки, двуразови такива, по-хард и по -  не толкоз хард и прочие и за мен, моя организъм се чувства и изглежда най-добре така. Освен това нямам време и финанси да ходя всеки ден някъде да тренирам, особено в точен час, което е и оправданието на повечето хора да не правят нищо по въпроса.

Да се върна на самата тренировка след огромното лирическо отклонение. По начало тя е заложена да е на две части – малко сутрин (по-скоро за раздвижване) и по-стабилна част следобяд. Понеже понякога по различни странични фактори (мъж, липса на време и тнт), не се получава, я правя цялата сутрин или вечер, както дойде.

Част Първа – Сутрин:

1. Коремни преси – вдигане на краката от лег – 100 бр.

2. Коремни преси – събиране на ръцете и краката – 50 бр.

3. Гръбни преси – 30 бр.

4. Котешки упражения (йога)

5. Слънчеви уражнения (йога) – 3 пъти

Част Втора (по-хард):

1. Коремни преси – сгънати крака в коленета, изправяте се до тях и се завъртате към единия и после към другия крак – 100 бр.(не можах да намеря точна картинка)

2. Бицепсово сгъване с дъмбели / разгъвания за трицепс с дъмбели – редувам ги през тренировка 3х15 (20)

3. Коремни преси – събиране на ръцете и краката – 2 х 50 бр.

4. Коремни преси обикновени с прави крака – 50 бр.

5. Повдигане на дъмбели встрани / раменни преси – редувам ги през тренировка 3х15 (20)

6. Коремни преси – повдигане на лакти към колене – 50 бр.

7. Гръбни преси – 50 бр.

8. Лицеви опори – 15 – 20 бр.

9. Някакво разтягане и …the end

Това е общо взето, редувам упражненията за ръце и рамо, другите са константни. В събота правя само първата част, неделя почивам. Освен това се старая и да ходя колко може, но не спазвам никакви диети, ограничения и прочие, и се чувствам чудесно. Искам да отбележа, че и не целя да постигна кой знае какво, тренировката ми дава тонус и смятам, че значително подобрява каляването и издръжливостта, не търся някаква фитнес форма. Не очаквам да е особено полезно на някой в цялостен вид, но можете да си харесате някое упражнение – всичките стават за правене вкъщи, като естесвено трябва да си имате два дъмбела и постелка. Старая се да сложа обяснителна картинка на всяко, за да е по-лесно за разбиране.

Моята бест френд Марина използва друга система за трениране вкъщи – табата, ако успея да я убедя да драсне нещо по темата ще го кача.

Надявам се четивото да е полезно, а аз си имам линк, който да ми спестява цялото това обяснение .

Този пост го мисля от много време. Трябваше да е пост за новото начало. За това, че понеже не мога повече, съм решила да променя нещата като започна от себе си. Заради мен, не заради някой друг. Защото аз не съм доволна да съм това положение.  Не съм доволна живота ми да тече по този начин – да цикля. Винаги съм твърдяла, че като нещо те прави нещастен ставаш и се бориш за това, което искаш. И колкото и да е трудно, и да е гадно трябва да променя всичко от корени, ако искам да се получи. Аз, сама.

Първо, макар и малко, сменям стила на всичко. Блога си има нова тема, скоро ще се сдобие с други нови неща и най-общо взето ще се погрижа за него. Сменям и моя си. Крайно време е просто. Някакво напомняне е. Пак си себе си, но изразяваш нещо различно. Начало е. Помага.

Второ от следващия месец, идея нямам къде ще е, но ще си имам нов дом. Как точно ще стане, с кой, къде – не знам. Правила съм го, ще го направя пак, макар че си харесвах стария. В крайна сметка, трябва да има някакво задвижване и евентуален прогрес във всичко.

Трето – захващам се да уча стабилно, няма да казвам какво, че ще ми се смеете. Но е безкрайно крайно време да се стегна и да го направя това. Ако продължавам да живея без грам предизвикателство в това отношение, ще се побъркам.

Четвърто – колкото и да ми е студено, започвам да излизам редовно. Толкова съм си ограничила контактите, че се плаша. Хората, въпреки че са неразбрани, невярни, дразнещи и тотално лишени от елементарна логика, все пак си имат своите предимства.

Пето – спирам да се тъпча с нездравословни неща, всякакви видове. Известно ми е точно колко е трудно, особено в София, но с известни усилия е постижимо. Поне в някаква степен. А и е необходимо, за да започна да се чувствам добре. Може да подновя и тренировките по йога, това е опционално.

За сега толкова. Не особено много, но за мен стабилни промени. С тях си обещавам и още нещо – започва да ми пука истински само за нещата, които са съществени – семейството ми, ученето, работата, близките приятели. 

Почти преживях и тая зима. Хората, които ме познават, знаят колко тежко преживявам студа. Но ще мине. Ще има симпатична, топла пролет и прекрасно, горещо лято. А аз ще съм различен човек с различни предизвикателства. Може по-добър, може по-лош не знам. Но себе си. Трябва първо да можеш да си себе си и да си личност, за да може да продължиш.

P.S. И не, поста няма картинка, не намерих такава, която да опише настроението ми.

Колкото до понеделник сутрин, което повечето хора ненавиждат, ще кажа, че на мен пък не ми пречи. Да, преживявам някакво отрицание и самосъжаление в първите 10-тина минути, когато осъзнавам, че уикенда е свършл и трябва да стана и да се довлека до офиса. Но какво пък. Имам си голяма чаша кафе, музика в слушалките и цяла нова седмица.

Обичам да е понеделник сутрин, понеже имам време. Всички още спят, недоволстват, чудят се как ще изкарат седмицата, сиреч на никой не му е до мен. Което пък хич не е лошо. Имам време да седя,  да си пия кафето бавно, да чета блогове, даже да напиша някой пост. И докато се усетя вече е време за обяд, за някаква дейност и после за вечер, и ,хоп, вече не е понеделник, и остават само някакви 4 дни до уикенда.

Да знаете оптимизъм му е цаката!

О, ако държите да си стоите и да се жалвате, че е понеделник сутрин- давайте! Аз ще имам повече време да и се наслаждавам

Празнуват си хората July Morning. Всеки гледа да посрещне първото юлско утро на открито, по възможност на море. Любопитна съм какво влагат хората в това. Всички знаем каква е идеята, не това ми е чудно. Чудно ми е какъв смисъл има за отделната личност. Безспорно има много хора, за които това е още една вечер-сутрин за напиване на плажа. Има и такива, които просто са повлечени от тълпата. Но има и такива, за които наистина значи нещо.

За мен лично е July Morning е празник на живота. На радостта, че посрещаш изгрева на слънцето и си жив. Че някаква висша сила, каквато и да е тя, ти е дала възможността да напишеш своята история на този свят. Ако в нашия мил, покрит със смог и задушен от високи сгради град имаше възможност да гледам изгрева всяка сутрин, щях да ставам. Само че не може и затова го правя когато и където се вижда истински изгрев. Но July е различно, July е символ. Символ на онзи пълнокръвен, пулсиращ във вените живот. На горещо лято, на написани с огнена пръчка истории, на думи за любов по пясъка. Символ на свобода. На пращящите съчки в огъня вечер, когато морския бриз задуха и се свиваш неволно от студена тръпка. На полета на човешката душа и вярата, че няма невъзможни неща.

Има един миг, в който света е само една картина – палещи лъчи, които оставят бляскава диря по кристалната вода. И желание. Желание да попиеш цялото това чувство. Да прегърнеш високите скали, да погалиш розовата зора, да пиеш от до болка синята вода. Желание да пипнеш безкрая и той да остане в сърцето ти. Да прибереш спомена, да го загърнеш внимателно и грижовно да го съхраниш на дълбоко. За да може да го вадиш, когато зимата бие в прозорците и надеждата сякаш си е тръгнала. July е капчица живот в съществуването.

Гледал ли си как огненият диск слънцето бавно се показва над морето, там където синевата на водата и небето се сливат? Чувството е изтръпващо до мозъка на костите. Величие, на което си свидетел. Седиш на скалите и се чудиш колко мъничък и нищожен си пред гледката на събуждането на цял един свят. Невероятна красота, която оцветява спомените ти. И се чувстваш благословен. Защото July е и благодарност. Благодарсност, че живея, че дишам, че слънцето гали настръгналата ми от утринния хлад кожа.Че имам възможност да променя света. Поне моя свят.

А какво е за вас?

Тия дни нещо съм се смахнала. Първо – мързи ме много за моята личност, аз не съм особено мързеливо създание. Половинката твърди, че щом ме е налегнал такъв мързел значи е време да стана програмист (хахаха, не знам как се интегрира тук онова присмиващото се човече). Та програмист няма да стана, но може да се позанимавам да почета рзните технически неща у нас. Някой ден.

Което ме води до второто странно – чета като побесняла. Мне, не се шегувм. Захапала съм едни книги за вампири – и за това не се шегувам, и чета, че чак не мога да се оттърва от тях. Пометох 4 за два дни, сега излезе петата и съм като в умопомрачение. Мне, не твърдя че имат някакъв велик смисъл за живота, вселената и всичко останало. И честно казано малко ме касае. Просто разказът е толкова напрегнат, че поглъща всяка част от съзнанието ми. Та зомбирала съм се с четене, не че е лошо. Просто малко изкривява реалните неща и ме побиват тръпки от тъмното, ама ще ми мине.

Трето – ще ходя в Италия. Защо? – Идея си нямам. Болоня ми звучеше добре? Или се поддадох на импулса да се махна от тук, поне за мъничко. Или просто приключенският дух си каза думата.А може би получих странен факс от каквото има там горе Все тая де, сутринта си купих билети за Болоня, Италия и ще ходя да разгледам какво има там следващитя месец. Винаги ме е блазнила идеята за Италия, има толкова много древна култура и история по тия земи. Направо подскачам от кеф, че ще си осъществя тази мечта, а когато се радвам на нещо, се радвам с цялото ми сърце. Мъничката ми италианска радост беше провокирана всъщност от ниските цени на Wizz Air , макар че така и не схванах как тъй билетът е 30 лева, а таксата за обработване на плащането – 40. Но нека не придиряме, на почти харизан кон няма какво да му гледам на зъбите.

С две думи  – шантави дни. Демонични истории, инстинкстивни дестинации, размити очертания. Шантава личност и шантави случки.

Последната седмица луднах от работа. Ама наистина много работа. По мои спомени от четвъртък сутринта до сега (понеделник на обяд), съм спала сумарно към 17 – 18 часа, пътувала съм със сигурност поне 13 и съм работила през повечето от останалите. И не, не се оплаквам, аз обичам работата си. Просто съм на мнение, че няма нужда да се стига до тази истерия всели път. 

Не за това обаче почнах да пиша. Цялата работна лудница включваше и едно трипче до Варна – един ден, спане, път и работа. И не, и от това не се оплаквам, обичам пътя. Макар да се благослових доста пъти през 7-те часа в автобуса към Варна вчера, в който опитите ми да поспя се увенчаваха с максимален успех  5-6 минути. Та исках да разкажа за прозрението, което се появи в неспалата ми и крайно замотана от умора глава.

Както вече споменах, обичам да пътувам. Даже май прекалено. Обичам самия път, промяната на пейзажа, очакването. Дестинацията даже не е особено важна. А и обожавам Варна – Варна, морето, сините вълни. Няма да обяснявам колко обичам морето. Обичам го заради безкрайността, заради това, че не може да се обхване с поглед. Мога да стоя и да гледам вълните с часове и да се опитвам да запечатам безкрая в мислите си. Но не мога и затова се връщам пак. Макар че май няма как да запомниш всеобхватността като картинка, можеш само да я почувстваш.

Но нека оставя любовта ми към морето и да се върнем на пътя. On the road както се казва. По пътя за Варна си припомних нещо, което в София не виждаме много често – България е нереално, божествено, приказно красива страна. С долините и лъкатушещите из тях рекички. С редящите се планински вериги и снежните върхове. С мъглата в долините, която позволява да се видят само штрихи от река и сгушилото се покрай нея селце. Като катртина от фентъзи филм, в който тепърва ви предстои да се докоснете до приказния свят. Вълшебен свят, току що събудил се под лъчите на априлското слънце. Зелен, цветен на места, на места син, на места обагрен от розова зора. И аз се радвам с цялото си сърце, че съм се родила и израсла в този свят.

България е приказно, нереално, красива страна. И е крайно време да се махна от нея.

Мне, не си противореча. Никак. Поне не много за абсурдното противоречие, в което живеем. България е приказна страна и ужастна държава, пълна с неуверени, дребнави, научени да живеят в мизерия хора. Освен с красиви гледки е пълна и с такива тип Fallout 3 – кадри на земята след унищожението на цивилизацията. Пълна е с изоставени къщи, с рушащи се заводи, със съборени магазини и ресторанти. Пълна е с бедни и мизерстващи хора, които са загубили или никога не са имали вяра в себе си. Новините ни са пълни с кражби и убийств, с лъжливи изказвания, с лъжлива справедливост, с лъжливи обещания. Няма даже да се опитвам да си синтезирам мнението за това как представят обществото ни в така наречените риалити предавания по така наречените ни телевизии. И откровено казано – писна ми. Не искам и не мога вече да се опитвам да живея нормален живот в нашата абсурдна реалност. Не мога да гледам как хората погубват най-ценното си – живота. И как е спряло да има значение за тях, защото първо се налага да се борят, за да съществуват и не им остава кога да живеят.

Да, радвам се и съм благодарна на съдбата, че съм се родила в България, защото това възпита в мен един по-добър, по- несломим и по-силен човек. Ако наистина това което не ни убива ни прави по-силни, опитите са ме направили достатъчно силна. Сега е време да си събера багажчето, да хвана първата идея, с която се почувствам добре и да рискувам с един напълно нов живот, поне за да вифя какво е. А нещата, с които се чувствам добре се оказват добри, или поне предчувствието ми дава сила да ги съградя такива.

 Inspiration moment : Distorted Eletric Field

Обичам да пиша. За мен е изразяване на емоция, на откровение, на желание, на всичко, което няма кому да кажа. Но не мога да пиша без песен. Всеки пост си има песен. Парче, което въртя от начало до край, хиляди пъти, изтисквам думите от него, чувството се преплита със звука. Не мога да пиша ако свърши песента. Ако свърши песента лебеда на музата умира. Изсмуквам от музиката живота, като сока от парченце зрял, сочен, напоен с лятото плод.

Той обича да ми свири. Влага в музиката си оная емоция, която аз влагам в писането. Слушам как мелодията се лее наоколо и се опитвам да се абстрахирам от това, което си представям аз. Опитвам се да погледна през неговите очи. Да видя какво го е вдъхновило. Да попия чувството.

Не разбирам от ноти, нямам музикална дарба. За мен музиката му е усещане. За мен нотите не са до, ре, ми, фа. За мен са онази, с която казва, че ме обича, онази, че му липсвам, онази, която изразява колко е щастлив. Не разбирам музиката, като музикантите. Разбирам я със собсвените си видения.

Обичам да затворя очи и да слушам как се леят акордите. Да оставя съзнанието да ме отведе в онова състояние преди съня, когато не знаеш сънуваш ли или мечтаеш. Когато песента може да задържи и да направлява съня. Когато съзнанието ми търси пътя към него по слух. Да се рея. Обичам да се слея с музиката му.

Всеки пост си има песен. Всяка негова импровизация си има пост. Без значение дали е написан на хартия, почувстван в сърцето или преживян в съня. То е просто сън в неговия сън. Мечта за ръка с неговата мечта. Любов  сгряваща нашите сърца.

Този пост участва в седмичния Blog Challenge. Класирането се определя на базата на броя коментари и гласове в Svejo и TopBlogLog, така че ако ви е допаднала интерпретацията ми можете да гласувате както намерите за добре.

Не, че се оплаквам, но напоследък цяслостно не ми стига времето. И то не, че имам нещо кой знае какво да правя. Просто май самото отсъствие на много и належаща работа ме демотивира. Като знам, че тази седмица единствената ми разбота е да си подредя работния компютър, и то не належащо, днес и сега, хич не ми се почва. "Todo es empezar" както казват испанците – мотивацията да започнеш да правиш нещо понякога отнема повече време от самото нещо. И както казах уж нищо не правя, а все не смогвам. Имам си изградена идея как трябва да протича денят ми, но с разните променящи се мероприятия и спането, което всяка вечер е под въпрос къде ще се осъществи, нещо започна да се чупи. Навиците имат положителни и отрицателни черти явно. Подреденият ден не се получава при положенние, че съм спала у половинката, отишла съм директно на работа, което значи, че съм спестила сутрешните упражнения, закуската и душа с нечовешки гореща вода. За душа горе долу го измислихме – мъкна си несесера с всичките принадлежности навсякъде, ежедневно. Не че водата става достатъчно гореща за мен, но ок, преживява се. Закуската я преместихме в офиса – купих си една кутия мюсли за вкъщи и една  за в работа, за да има избор. Това ок. Ама като си пропусна тренировката, която в тези случаи няма как да се осъществи по редица причини, после  цял ден ми е криво. Освен това остава като задължение за после, сиреч обезателно трябва да се прибера поне за час. И става една…Бърза се от работа, директно вкъщи, тренировка, душ, чистене, готвене, пране, чакане на половинката към 8-9. Това пък ми спестява следобедния сън, а аз имам критична нужда от него както се вижда напоследък. Не искам много, 30 мин стигат, ама живвам за после. Иначе заспивам в 12 като труп. Та общо взето нещата се въртят в някакъв затворен кръг, който не виждам какво може да прекъсне – все липса на време и никакви реални резултати. За сега се надам на стоплянето на времето, за да ме мотивира да върша всичко без туткане и да имам време за излизане. Просто зимата ми скапва настроението по дефиниция. Или пък на нов проект в работата – под напрежение нещата се случават значително по-динамично и аз работя най-съсредоточено. Иначе въпреки всичките ми опити да измисля нещо за самонавиване, не се получава. Може пък да хвана да правя нещо ново, да почна да ходя на йога редовно или да уча още нещо, за да се стегна. Защото все пак няма опция да се откажа от нещо, пуст префекционизъм .