On the road

Празнуват си хората July Morning. Всеки гледа да посрещне първото юлско утро на открито, по възможност на море. Любопитна съм какво влагат хората в това. Всички знаем каква е идеята, не това ми е чудно. Чудно ми е какъв смисъл има за отделната личност. Безспорно има много хора, за които това е още една вечер-сутрин за напиване на плажа. Има и такива, които просто са повлечени от тълпата. Но има и такива, за които наистина значи нещо.

За мен лично е July Morning е празник на живота. На радостта, че посрещаш изгрева на слънцето и си жив. Че някаква висша сила, каквато и да е тя, ти е дала възможността да напишеш своята история на този свят. Ако в нашия мил, покрит със смог и задушен от високи сгради град имаше възможност да гледам изгрева всяка сутрин, щях да ставам. Само че не може и затова го правя когато и където се вижда истински изгрев. Но July е различно, July е символ. Символ на онзи пълнокръвен, пулсиращ във вените живот. На горещо лято, на написани с огнена пръчка истории, на думи за любов по пясъка. Символ на свобода. На пращящите съчки в огъня вечер, когато морския бриз задуха и се свиваш неволно от студена тръпка. На полета на човешката душа и вярата, че няма невъзможни неща.

Има един миг, в който света е само една картина – палещи лъчи, които оставят бляскава диря по кристалната вода. И желание. Желание да попиеш цялото това чувство. Да прегърнеш високите скали, да погалиш розовата зора, да пиеш от до болка синята вода. Желание да пипнеш безкрая и той да остане в сърцето ти. Да прибереш спомена, да го загърнеш внимателно и грижовно да го съхраниш на дълбоко. За да може да го вадиш, когато зимата бие в прозорците и надеждата сякаш си е тръгнала. July е капчица живот в съществуването.

Гледал ли си как огненият диск слънцето бавно се показва над морето, там където синевата на водата и небето се сливат? Чувството е изтръпващо до мозъка на костите. Величие, на което си свидетел. Седиш на скалите и се чудиш колко мъничък и нищожен си пред гледката на събуждането на цял един свят. Невероятна красота, която оцветява спомените ти. И се чувстваш благословен. Защото July е и благодарност. Благодарсност, че живея, че дишам, че слънцето гали настръгналата ми от утринния хлад кожа.Че имам възможност да променя света. Поне моя свят.

А какво е за вас?

Тия дни нещо съм се смахнала. Първо – мързи ме много за моята личност, аз не съм особено мързеливо създание. Половинката твърди, че щом ме е налегнал такъв мързел значи е време да стана програмист (хахаха, не знам как се интегрира тук онова присмиващото се човече). Та програмист няма да стана, но може да се позанимавам да почета рзните технически неща у нас. Някой ден.

Което ме води до второто странно – чета като побесняла. Мне, не се шегувм. Захапала съм едни книги за вампири – и за това не се шегувам, и чета, че чак не мога да се оттърва от тях. Пометох 4 за два дни, сега излезе петата и съм като в умопомрачение. Мне, не твърдя че имат някакъв велик смисъл за живота, вселената и всичко останало. И честно казано малко ме касае. Просто разказът е толкова напрегнат, че поглъща всяка част от съзнанието ми. Та зомбирала съм се с четене, не че е лошо. Просто малко изкривява реалните неща и ме побиват тръпки от тъмното, ама ще ми мине.

Трето – ще ходя в Италия. Защо? – Идея си нямам. Болоня ми звучеше добре? Или се поддадох на импулса да се махна от тук, поне за мъничко. Или просто приключенският дух си каза думата.А може би получих странен факс от каквото има там горе Все тая де, сутринта си купих билети за Болоня, Италия и ще ходя да разгледам какво има там следващитя месец. Винаги ме е блазнила идеята за Италия, има толкова много древна култура и история по тия земи. Направо подскачам от кеф, че ще си осъществя тази мечта, а когато се радвам на нещо, се радвам с цялото ми сърце. Мъничката ми италианска радост беше провокирана всъщност от ниските цени на Wizz Air , макар че така и не схванах как тъй билетът е 30 лева, а таксата за обработване на плащането – 40. Но нека не придиряме, на почти харизан кон няма какво да му гледам на зъбите.

С две думи  – шантави дни. Демонични истории, инстинкстивни дестинации, размити очертания. Шантава личност и шантави случки.

Последната седмица луднах от работа. Ама наистина много работа. По мои спомени от четвъртък сутринта до сега (понеделник на обяд), съм спала сумарно към 17 – 18 часа, пътувала съм със сигурност поне 13 и съм работила през повечето от останалите. И не, не се оплаквам, аз обичам работата си. Просто съм на мнение, че няма нужда да се стига до тази истерия всели път. 

Не за това обаче почнах да пиша. Цялата работна лудница включваше и едно трипче до Варна – един ден, спане, път и работа. И не, и от това не се оплаквам, обичам пътя. Макар да се благослових доста пъти през 7-те часа в автобуса към Варна вчера, в който опитите ми да поспя се увенчаваха с максимален успех  5-6 минути. Та исках да разкажа за прозрението, което се появи в неспалата ми и крайно замотана от умора глава.

Както вече споменах, обичам да пътувам. Даже май прекалено. Обичам самия път, промяната на пейзажа, очакването. Дестинацията даже не е особено важна. А и обожавам Варна – Варна, морето, сините вълни. Няма да обяснявам колко обичам морето. Обичам го заради безкрайността, заради това, че не може да се обхване с поглед. Мога да стоя и да гледам вълните с часове и да се опитвам да запечатам безкрая в мислите си. Но не мога и затова се връщам пак. Макар че май няма как да запомниш всеобхватността като картинка, можеш само да я почувстваш.

Но нека оставя любовта ми към морето и да се върнем на пътя. On the road както се казва. По пътя за Варна си припомних нещо, което в София не виждаме много често – България е нереално, божествено, приказно красива страна. С долините и лъкатушещите из тях рекички. С редящите се планински вериги и снежните върхове. С мъглата в долините, която позволява да се видят само штрихи от река и сгушилото се покрай нея селце. Като катртина от фентъзи филм, в който тепърва ви предстои да се докоснете до приказния свят. Вълшебен свят, току що събудил се под лъчите на априлското слънце. Зелен, цветен на места, на места син, на места обагрен от розова зора. И аз се радвам с цялото си сърце, че съм се родила и израсла в този свят.

България е приказно, нереално, красива страна. И е крайно време да се махна от нея.

Мне, не си противореча. Никак. Поне не много за абсурдното противоречие, в което живеем. България е приказна страна и ужастна държава, пълна с неуверени, дребнави, научени да живеят в мизерия хора. Освен с красиви гледки е пълна и с такива тип Fallout 3 – кадри на земята след унищожението на цивилизацията. Пълна е с изоставени къщи, с рушащи се заводи, със съборени магазини и ресторанти. Пълна е с бедни и мизерстващи хора, които са загубили или никога не са имали вяра в себе си. Новините ни са пълни с кражби и убийств, с лъжливи изказвания, с лъжлива справедливост, с лъжливи обещания. Няма даже да се опитвам да си синтезирам мнението за това как представят обществото ни в така наречените риалити предавания по така наречените ни телевизии. И откровено казано – писна ми. Не искам и не мога вече да се опитвам да живея нормален живот в нашата абсурдна реалност. Не мога да гледам как хората погубват най-ценното си – живота. И как е спряло да има значение за тях, защото първо се налага да се борят, за да съществуват и не им остава кога да живеят.

Да, радвам се и съм благодарна на съдбата, че съм се родила в България, защото това възпита в мен един по-добър, по- несломим и по-силен човек. Ако наистина това което не ни убива ни прави по-силни, опитите са ме направили достатъчно силна. Сега е време да си събера багажчето, да хвана първата идея, с която се почувствам добре и да рискувам с един напълно нов живот, поне за да вифя какво е. А нещата, с които се чувствам добре се оказват добри, или поне предчувствието ми дава сила да ги съградя такива.

 Inspiration moment : Distorted Eletric Field

Обичам да пиша. За мен е изразяване на емоция, на откровение, на желание, на всичко, което няма кому да кажа. Но не мога да пиша без песен. Всеки пост си има песен. Парче, което въртя от начало до край, хиляди пъти, изтисквам думите от него, чувството се преплита със звука. Не мога да пиша ако свърши песента. Ако свърши песента лебеда на музата умира. Изсмуквам от музиката живота, като сока от парченце зрял, сочен, напоен с лятото плод.

Той обича да ми свири. Влага в музиката си оная емоция, която аз влагам в писането. Слушам как мелодията се лее наоколо и се опитвам да се абстрахирам от това, което си представям аз. Опитвам се да погледна през неговите очи. Да видя какво го е вдъхновило. Да попия чувството.

Не разбирам от ноти, нямам музикална дарба. За мен музиката му е усещане. За мен нотите не са до, ре, ми, фа. За мен са онази, с която казва, че ме обича, онази, че му липсвам, онази, която изразява колко е щастлив. Не разбирам музиката, като музикантите. Разбирам я със собсвените си видения.

Обичам да затворя очи и да слушам как се леят акордите. Да оставя съзнанието да ме отведе в онова състояние преди съня, когато не знаеш сънуваш ли или мечтаеш. Когато песента може да задържи и да направлява съня. Когато съзнанието ми търси пътя към него по слух. Да се рея. Обичам да се слея с музиката му.

Всеки пост си има песен. Всяка негова импровизация си има пост. Без значение дали е написан на хартия, почувстван в сърцето или преживян в съня. То е просто сън в неговия сън. Мечта за ръка с неговата мечта. Любов  сгряваща нашите сърца.

Този пост участва в седмичния Blog Challenge. Класирането се определя на базата на броя коментари и гласове в Svejo и TopBlogLog, така че ако ви е допаднала интерпретацията ми можете да гласувате както намерите за добре.

Не, че се оплаквам, но напоследък цяслостно не ми стига времето. И то не, че имам нещо кой знае какво да правя. Просто май самото отсъствие на много и належаща работа ме демотивира. Като знам, че тази седмица единствената ми разбота е да си подредя работния компютър, и то не належащо, днес и сега, хич не ми се почва. "Todo es empezar" както казват испанците – мотивацията да започнеш да правиш нещо понякога отнема повече време от самото нещо. И както казах уж нищо не правя, а все не смогвам. Имам си изградена идея как трябва да протича денят ми, но с разните променящи се мероприятия и спането, което всяка вечер е под въпрос къде ще се осъществи, нещо започна да се чупи. Навиците имат положителни и отрицателни черти явно. Подреденият ден не се получава при положенние, че съм спала у половинката, отишла съм директно на работа, което значи, че съм спестила сутрешните упражнения, закуската и душа с нечовешки гореща вода. За душа горе долу го измислихме – мъкна си несесера с всичките принадлежности навсякъде, ежедневно. Не че водата става достатъчно гореща за мен, но ок, преживява се. Закуската я преместихме в офиса – купих си една кутия мюсли за вкъщи и една  за в работа, за да има избор. Това ок. Ама като си пропусна тренировката, която в тези случаи няма как да се осъществи по редица причини, после  цял ден ми е криво. Освен това остава като задължение за после, сиреч обезателно трябва да се прибера поне за час. И става една…Бърза се от работа, директно вкъщи, тренировка, душ, чистене, готвене, пране, чакане на половинката към 8-9. Това пък ми спестява следобедния сън, а аз имам критична нужда от него както се вижда напоследък. Не искам много, 30 мин стигат, ама живвам за после. Иначе заспивам в 12 като труп. Та общо взето нещата се въртят в някакъв затворен кръг, който не виждам какво може да прекъсне – все липса на време и никакви реални резултати. За сега се надам на стоплянето на времето, за да ме мотивира да върша всичко без туткане и да имам време за излизане. Просто зимата ми скапва настроението по дефиниция. Или пък на нов проект в работата – под напрежение нещата се случават значително по-динамично и аз работя най-съсредоточено. Иначе въпреки всичките ми опити да измисля нещо за самонавиване, не се получава. Може пък да хвана да правя нещо ново, да почна да ходя на йога редовно или да уча още нещо, за да се стегна. Защото все пак няма опция да се откажа от нещо, пуст префекционизъм .

Има дни с полъх на промяна. Дни, в които сякаш света е замрял, очакващ нещо ново, различно, вънуващо. Тръпнещ.

Такива са любимите ми дни в годината. Не онези, през зелената пролет, когато се раждат одеждите и пъсротата на света. Когато всичко тича и се надпреварва да усети топлината след мразовитата зима. Не даже онези топлите, летни дни, които обожавам. Когато се събуждаш и си мислиш, че няма начин небето да е чак толкова синьо, цвят сякаш изчислен до съвършенство от някоя божествена ръка. Когато се разхождащ нощем по плажа и слушаш тихия шепот на вълните, с пясъка под босите крака и ръката на любимия на раменете. И есента, с нейните краски. С Балкана и ветровете в горите, падащите листа и все още яркото слънце. Не и отминалата зима, с топлите вечери пред печката и белотата на снега, семейните празници, новата година.

А онези дни преди раждането на новият живот. Когато света е като попарен, среснат, изумен и сякаш не вярващ. Подаваш нос навън и се чудиш истина ли е. Още няма слънце, но усещаш, топлия полъх на пролетния вятър. Първите птички колебливо припяват от съседното храстче. Хората, забързани в ежедневните си задачи, сякаш още не забелязват. Но някак до края на деня улиците се пълнят, надеждата ги извежда на разходка. Желанието да видят пак онзи свят, сякаш забравен през дългата зима. Бързаш за работа и все пак някак забавяш крачка. Оглеждаш се. Не просто минаш по улицата, виждаш я. Със сградите, паркираните коли, училището и тичащите деца. С бабата с пудела от отсрещната врата (яяя бабата имала пудел! – лирично отклонение) С хилядите малки детайли на огромния град. И усещаш повея на промяната, на обещанието за идващата пролет и възраждането на ритъма, на пулса на живота. И знаеш, че предстоят толкова много неща. Любимите ми дни – затишие пред бурята на раждащият се наново свят, тръпнещ да усети живота във вените си.

Днес съм се събудила в някакво креативно настроение и реших да разкажа за още един скорошен трип, че и без това започнаха да се натрупват. Идеята се зароди по любимия ми начин, сиреч седяхме си, един приятел каза " Хайде да идем в Сърбия", аз казах " Ми ок, хайде да кажем на другите"  и… отидохме Та така зародената идея се реализира в една неделна утрин преди две-три седмици. Таргета – "един манастир до границата", причнина "ходи ни се някъде", натежал аргумент "не съм излизала в чужбина". С тази оценка на ситуацията, паспортите и двама приятели, и естествено без нито един динар се запътихме към границата. Макар с малко нежелание (правопропорционално на нежеланието ни да им дадем някое и друго евро) братята сърби ни пуснаха да влезем на тяхна територия. И така, ето че милост моя получи първия си печат в международния паспорт, мина граница за първи път и се озова в Сърбия. И… разбира се нищо кой знае какво ново не произтече от това. Продължихме си по същия път, със същите къщи, само се добавиха различно написани табели и някой и друг автосервиз в повече (броихме ги до 34-тия .

Но нека се върна на таргета – "един манастир до границата", всъщност е Погановския манастир, малък живописен манастир в близост до ждрелото на река Ерма в сръбската и част. Ходила съм няколко пъти на ждрелото на Ерма у нас, невероятна красота. Това в Сърбия е доста по-дълго, пътя се вие през него по доста опасен , особено ако си зад волана, има странни полутунели и изобилие на красиви гледки.

За манастира – наистина много красиво местенце, малък параклис, който погледнахме, купихме си по картичка и си тръгнахме. С две думи отидохме, видяхме, пипнахме. И понеже това се случи в към 11:30, а имахме цял ден пред себе си решихме да се разходим до Ниш. Защо ли? Ами не за някаква величайшая културна цел, както може би сте си помислили, а за нещо много по-човешко – храна . Пътя до Ниш също минава покрай река – Нишава. И също е осеян с тунели, по мои спомени 13 на брой. Колкото до самия град, нищо кой знае какво различно от българските градове. Намерихме си доста бързичко един ресторант – " Стара Сърбия". Цялостно изглеждаше добре, даже малко по- лъскаво отколкото се предполагаше. За сметка на това цените не бяха високи, а обслужаването на доста високо ниво, сервитьора даже се постара да говори с нас на английски като се установи, че българо-сръбския не му върви особено. Скоро ни сервираха – огромни плескависи (също важен таргет за деня,) пържени картофи и страхотна, потна, студена бира, при това евтина. Какво му трябва на човек (както обичам да казвам

След обяда поразгледахме Ниш – нищо кой знае какво, нормален средно голям град. Особеното – нищо, ама нищичко не работи в неделя. Това е престъпление! Не може да няма един сувенир откъде да си купи човек. Обиколката из града – минахме по пешеходната зона, прекосихме реката, за да видим старинната крепост от римско време, после съборена и изградена отново от мюсюлманските завояеватели (това ми го каза една любезна кака в единствения работещ магазин, откъдето си взех картичка). За мое съжаление не можах да си задоволя потребността да си купя отварачка – сувенир, но ще го преживея някак. За тези, които не знаят – събирам отварачки от различни градове, така културно, ако някой ходи някъде и се сети за мен

Пребиваването в Сърбия завърши с инфарктно червената зона, в която си седеше стрелката на горивото, липсата на бензиностанция за една "крааатка" дестинация от 40-тина километра, липсата на динари, които както казахме не се бяхме сетили да си обменим преди да тръгнем, а тези, които успяхме да обменим по пътя похарчихме през деня. В крайна сметка се прибрахме по живо, по здраво, без да се налага да бутаме колата или да тестваме  любезността на чичковците в многото автосервизи по пътя, за което искрено благодаря на щастливата звезда, под която съм родена

Историята за този трип започва преди няколко години една пролетна вечер във Велико Търново. Трябва да отбележа, че ми е един от любимите градове сега, а тогава бях за първи път. Мисля, че е било 2006-та, първото ми йога състезание там, хората си имат развитита йога общност, клубове, правят демонстрации. Но не това е целта на писанието. Целта е мястото, където попаднахме за вечеря. Рядко се случва заведение да ми обере точките по няколкото нормални човешки изисквания – храна, обстановка, обслужване, цени. И "Его" е номер 1 по всичките Храна – пицария с огромен избор, страхотно вкусна храна и огрооомни порции. Обстановка – не се знае защо, но е много уютно, дървото, терасата, която се затваря зимата, дървените маси, големи халби и топлина от пещта за пиците. Обслужване – наистина са много мили хората, но не с онова прекаленото като в "Хепи", където тръпки ме побиват като си отвори устата сервитьорката. Просто любезни и усмихнати. А цените са  просто нормални, сиреч приблизително като тези в софийските пицарии, ама за два пъти повече храна . И така оттогава по стечение на обстоятелствата и не само, ходя до Търново поне два- три пъти годишно, за да…ами да ям в "Его".

Пътуването, за което е цялата тази прелюдия, всъщност започна с разговор за любими места и се оказа,  че двама приятели също обожават "Его", а любимият ми човек не е ходил. Съответно се разбрахме да отидем възможно най-скоро, даже си взех отпуска, резервирахме в любимия им хотел и потеглихме. По пътя минахме през пещера "Съевата дупка". Имам печат от там, но през последните две години поради стечение на обстоятелствата съм ходила до пещерата два пъти и не съм влизала. Жалко, за което де, още споря със себе си, но май това е най-красивата пещера, която съм виждала (не, че съм влизала в много). Има множество образувания, сталактити, сталакмити, сталактони, естествено много фигурки образувани от тях, повечето трудно забележими, ако не знаете кое какво е. Освен една фигура де, който е ходил знае за какво говоря, тя е очевадна, нея всички я виждат. Освен образуваннията в "Съевата дупка" има и изобилие на прилепи- никога не съм виждала прилеп толкова от близо, много сладки животинки, малки, пухкави мишки висящи от тавана (бтв така и не разбрах отвращението на хората от тях, особено живеещите в България са безобидни). Другото нещо, с което ще запомня това посещение е екскурзовода – весел, жизнен, шеговит човек, който превърна беседата в интересно и забавно преживяване. Казвам го, защото има екскурзоводи, от които тръпки те побиват и се чудиш до колко е уместно да слезеш с тях в пещера.

Но да се върнем на пътя – следващ спирка – Велико Търново, хотел " Стамболов".  Не, моля, не се плашете! Външният вид лъже! Не, дее! Не се дърпайте така уплашено! Ама сега, ще ме карате да ви гоня значи! Пренебрегнете 6-тото чувство и елате с мен, ще ви покажа нещо удивително. Слиза се по тези слълби, после се качва по тези, ето тук е вашата стая. Ааа, сега ще ми благодарите нали? С две думи – хотела изглежа потресаващо отвън и страхотно уютно отвътре, разполага с всичко необходимо ТВ, климатик, wifi, симпатична баня. Просто трябва някой да ви предупреди за вънжния вид. Та настанихме се, хапнахме в "Его" (мммм). И се започна голямото издирване. На "Болярка вайс", която в Търново не знаят, че съществува. Слава богу, след дълги перипетии, се намери една каса, с която оползотворихме остатъка от вечерта, а някои си спомняха за нея и по пътя на следващия ден

Сутринта след закуска обиколихме Царевец, който макар огромния напис отред, че е реставриран 1981 все пак е страхотна историческа забележителност, особено първите пъти ме впечатли много. Май защото съм фен, на точно тази част от българската история, ама всеки със странностите си. Забелязах, че реставрират и Трапезица, евала на хората.

За да е пълна разходката потеглихме към Плевен с цел да разгледаме Плевенската епопея  – панорамата и Музея на виното, който се намира в близост до града. И за двете не ни се отвори парашутът – Музея не работеше, а за Панорамата закъсняхме, така че просто сложихме още един трип в календара за близкото бъдеще. Все пак погледнати отвън и двете здания са внушителни, язовир Тотлебен също ме впечатли с размерите си. Огромната врата на Музея на виното напомня за дверите на джуджешките мини от Властелина на пръстените (или аз чета много фентъзи, спорно е). И така уморени и гладни се върнахме в София с таск – ходене до Плевен, много положителни емоции, един одобрен хотел в листата и добро настроение

Този пост е провокиран основно от блога мийма започнат от Марио,на който бях поканена. Обикновено се дърпам от подобни блогърски игри, понеже не обичам зададени теми. Днес обаче ще направя изключение. Както казах поста е основно, но не само провокиран от поканата. Тия дни като се прибирах си мислех за това. Последните две седмици имам малко повече време – сесията мина, напрежението в работа не е на дневен ред. Та ходех си аз и за първи път се огледах  къде живея. С две думи дадох си сметка, че има някакви периоди, в които въобще не забелязвам какво се случва наоколо. Но да си дойдем на думата все пак.

Какво съм аз извън часовете в офиса и не само, когато не се ровя из разни юридически шмекерии, сиреч работя. Основно както казахме страст ми е пътуването - обожавам да пътувам, даже само за самия път. Като дете не съм посещавала почти никоя от забележителностите на България, затова сега съм се захванала да наваксвам. Фен съм на 100-те национални туристически обекта и книжките с печати към тях. За повечето хора са безсмислено начинание. Аз смятам, че все пак те провокират да посетиш места, за които иначе няма да се сетиш и да научиш нещо повече за родната страна. А трябва да отбележа, че има какво да се види. Мечта ми е да обиколя световните забележитености, но ако почна да изреждам какво искам да видя, ще пиша с дни. Общо взето щом съм на път, съм щастлива.

Друга моя страст се основава на ужаса ми от височини – през последната година започнах да предприемам все повече екстремни инициативи – катерене, рафтинг, парапланер. Да, страх ме е, но няма такъе прилив на адреналин като висенето над 50 метрова пропаст. Особено за някой, който не може да седи на тераса на 2-рия етаж ако няма парапет. И ми харесва

Културните мероприятия - кино, театър,т.н .т. също са ми доста любими. Обичам кино, гледам основно фентъзита и разни исторически филми, приказки. Идеята е, че за мен грандиозността на киното се усеща на филми с големи масови сцени и ефекти, останалите мога и вкъщи да ги гледам. Като казахме за вкъщи – маниак съм на сериали, гледам май 5 понастоящем. Всъщност това прави 5 серии седмично де, не съм баба, която седи по цял ден пред  Диема и зяпа латино сапунките. Сериалите спасяват и работните дни доста често. Човек не работи нон-стоп, едно разсейване за половин час с "The Big Bang Theory" може да доведе до доста по-креативна работна дейност след почивката

Четенето май съм го позанемарила напоследък, за което си взимам бележка. Имам 4 или 5 започнати книги в момента, които трябва да довърша. Като цяло обичам всякаква литература, най-много отново история и фебтъзи. Просто трябва книгата да ме грабне, да ме накара да си представя описания свят.

Йогата - да тренирам йога, между другото. И нея съм я занемарила, не ходя на тренировки от едно известно време понеже не мога да се съобразявам с фиксираните часове. За сметка на това имам изградена система за практика вкъщи – комплекс от упражнения (по-скоро събуждащи) сутрин и още един мако по-натоварващ, който правя като се прибера от работа. Започнах в 8 клас в Клуб "Скорпион", през годините съм прекъсвала и подновявала тренировки и състезания, но комплекса за вкъщи си остава вечен. Толкова съм свикнала с него, че ще се самоизям от вина, ако го пропусна (не твърдя, че е особено умно

И не на последно място като социално животно обичам да събиранията с 3 D хората, които покрай наличието на туитър, скайп и зимата почнаха да ми липсват. Обичам многото хора – концерти, излизания с приятели, ако щете бира на полянка в Борисова. Да излезеш от офиса в жегата на летен следобед, да си отвориш ледено студена бира и да се седнеш сред компанията в Борисова – безценно  . Обожавам концертите на любими групи – от ония с въодушевлението на хилядите фенове, с песните, които знаеш наизуст и шоуто, когато групата я бива да прави шоу де. Обичам сбирките на клуб  "Спри и помисли", които посещавам покрай Марио – темите са интересни, хората също, започват се дискусии, които завършват на маса в близката пицария – страхотно решение за неделния ден, ако сме решили да останем в София.

Аз май се унесох и понеже имам работа ще приключвам. Я виж ти, оказа се, че много неща съм правела . Цялостно погледнато съм енергичен и позитивен човек, shine and happy, обичам дейния живот Все пак пропуснах да отбележа най-времеотнемащото и най-приятното от свободното ми време – любимия човек. Повечето от тези занимания са общи и за двама ни и прекараваме доста време заедно, понякога и работим заедно. И това е най-хубавата част от деня ми,  нека съм честна .

Трябва да си призная, когато създадох блога имах съвсем ама съвсем друга идея за него. Да описвам къде ходя беше идеята де, казвала съм вече. Аз съм впечатляващ се човек ( ама впечатляващ се с онзи детския ентусиазъм човек) и си го признавам. И имам нужда да го разкажа. А всъщност тя стана една… Мне не се оплаквам, наистина. Но напоследък констатирам, че не пиша както преди и причината е много проста – щастлива съм, колкото и щастието да е абстрактно понятие. А за щастието не се пише, то не се описва, то е всепоглъщащо. Как ли?

Представете си от онези зимни вечери – дългите, топли вечери и семейния уют. Представете си топлината на печката прокрадваща се наоколо и парата над димящото ядене, което бъркате. Не бързате за никъде, само да отворите втарата при онова, ключовото позвъняване. Но е рано за него. Все още се чувсва влагата на точно измитата коса, мекотата на втрития в нежната кожа лосион, възбуждащия аромат на парфюма. Бутилка меко червено вино чака на плота, от онова с отело, което докосва сетивата с наситения аромат на диви ягоди. Чака да бъде отворено от силни ръце, силни топли помагащи ръце. Още малко…Сама с Tracy Chapman  звучаща тихо от колоните в ъгъла, но не самотна. Очакваща. Цък! Тих звън за готовата храна и апетитния аромат на вечерята, доволен поглед. Малка червена покривка със същите ония ягоди, последно оправяне на инатия кичур, който все пада пред очите. И позвъняването…Третет на сърцето,всеки път, всеки ден. Макар че е ясно – бърза целувка по замръзналите устни на вратата, разменен поглед пълен с топлина дълга прегръдка пред печката. Тихия разговор докато той отваря виното и жадуваните ръце се освободят, за да я погалят, да се сгуши в него. Усещането за сигурност, за уют, за нежност, за обещание. Усещането да си у дома. А аз съм щастлива с моят дом, моята зимна колибка под студа. 

И бих писала по-красиво, както пиша когато съм сама, когато съм наранена и когато ме боли. Но не искам. Не искам хубав разказ роден от болка. А за щастието няма какво да се пише,  то просто не оставя неизречени, непрочетени в мислитe думи.