On the road

Няколко пъти в този блог съм споменавала, че освен другите неща, които съм си създала като навици, основното нещо, което крепи деня ми е тренировката. Относително често получавам и въпроси свързани с нея – какво тренирам, как, къде и прочие. И понеже е значително по-лесно да пратиш линк, отколкто да обясняваш персонално на всеки, реших да драсна един пост по темата.

 THE ТРЕНИРОВКАТА

Историята датира от далечната…не знам коя година вече, когато моето сравнително саможиво, стреснато и омърлушено аз се стовари в София с помощта на един автобус след 15 години живот на село. И под село имам предвид истинско, напълно автентично такова и аз искрено се радвам, че съм порастнала там, но това е тема на един друг пост. Та тогава моя мил баща дойде да си ме получи на гарата, след като не ме беше виждал едни 4-5 години. Цитирам коментара му : "отчайващо". Както виждате тате хич не си спестява мнението. След няколко месеца живот с него, той ме завлече у едни негови приятели и ме качи на кантара. Не искам да изживявате ужаса ми, ама претръпнах като видях някаква огромна цифра. /Тогава не съм знаела, че милия ми баща настъпил кантара отзад/ И общо взето така стигнахме до извод – тренировки. Всеки Божи ден! Всеки! (без неделя естествено, тогава се почива )

Общо взето оттогава схемата не се е променила кой знае колко – променяла съм донякъде упражненията през годините, но без огромни разлики. Тренировката ми се е пригаждала към всяко място, на което съм живяла до сега, а те не са малко. Основното и предимство е в това, че съм я съобразила, така че да може да се изпълнява вкъщи, да не е повече от час и да може да се прави всеки ден. По мое мнение ефективността и идва точно оттам – постоянството. Аз, не знам за тъпа, ама съм упорита и се научих наистина да не пропускам. Дори като пътувам гледам да наваксам няколко дена преди или след времето, когато няма да съм си у нас (да, знам, че не прехвърлят през дните, но това ми успокоява съвестта ).

Тук държа да отбележа за всички критикуващи ме хора – известно ми е, че не е хубаво да се правят едни и същи упражнения постоянно, както и че мускулите свикват. НО – пробвала съм един стабилен набор от фитнес, йога, танци и какво ли не, като минах през нормални фитнес тренировки, двуразови такива, по-хард и по -  не толкоз хард и прочие и за мен, моя организъм се чувства и изглежда най-добре така. Освен това нямам време и финанси да ходя всеки ден някъде да тренирам, особено в точен час, което е и оправданието на повечето хора да не правят нищо по въпроса.

Да се върна на самата тренировка след огромното лирическо отклонение. По начало тя е заложена да е на две части – малко сутрин (по-скоро за раздвижване) и по-стабилна част следобяд. Понеже понякога по различни странични фактори (мъж, липса на време и тнт), не се получава, я правя цялата сутрин или вечер, както дойде.

Част Първа – Сутрин:

1. Коремни преси – вдигане на краката от лег – 100 бр.

2. Коремни преси – събиране на ръцете и краката – 50 бр.

3. Гръбни преси – 30 бр.

4. Котешки упражения (йога)

5. Слънчеви уражнения (йога) – 3 пъти

Част Втора (по-хард):

1. Коремни преси – сгънати крака в коленета, изправяте се до тях и се завъртате към единия и после към другия крак – 100 бр.(не можах да намеря точна картинка)

2. Бицепсово сгъване с дъмбели / разгъвания за трицепс с дъмбели – редувам ги през тренировка 3х15 (20)

3. Коремни преси – събиране на ръцете и краката – 2 х 50 бр.

4. Коремни преси обикновени с прави крака – 50 бр.

5. Повдигане на дъмбели встрани / раменни преси – редувам ги през тренировка 3х15 (20)

6. Коремни преси – повдигане на лакти към колене – 50 бр.

7. Гръбни преси – 50 бр.

8. Лицеви опори – 15 – 20 бр.

9. Някакво разтягане и …the end

Това е общо взето, редувам упражненията за ръце и рамо, другите са константни. В събота правя само първата част, неделя почивам. Освен това се старая и да ходя колко може, но не спазвам никакви диети, ограничения и прочие, и се чувствам чудесно. Искам да отбележа, че и не целя да постигна кой знае какво, тренировката ми дава тонус и смятам, че значително подобрява каляването и издръжливостта, не търся някаква фитнес форма. Не очаквам да е особено полезно на някой в цялостен вид, но можете да си харесате някое упражнение – всичките стават за правене вкъщи, като естесвено трябва да си имате два дъмбела и постелка. Старая се да сложа обяснителна картинка на всяко, за да е по-лесно за разбиране.

Моята бест френд Марина използва друга система за трениране вкъщи – табата, ако успея да я убедя да драсне нещо по темата ще го кача.

Надявам се четивото да е полезно, а аз си имам линк, който да ми спестява цялото това обяснение .

Като чуя "мъндей морнинг" по неволя се сещам за доктор Хаус и "I don`t like mondays". Даже ще си я пусна заради интрото с пианото, от което настръхвам всеки път. Ето може да се убедите сами:

Колкото до понеделник сутрин, което повечето хора ненавиждат, ще кажа, че на мен пък не ми пречи. Да, преживявам някакво отрицание и самосъжаление в първите 10-тина минути, когато осъзнавам, че уикенда е свършл и трябва да стана и да се довлека до офиса. Но какво пък. Имам си голяма чаша кафе, музика в слушалките и цяла нова седмица.

Обичам да е понеделник сутрин, понеже имам време. Всички още спят, недоволстват, чудят се как ще изкарат седмицата, сиреч на никой не му е до мен. Което пък хич не е лошо. Имам време да седя,  да си пия кафето бавно, да чета блогове, даже да напиша някой пост. И докато се усетя вече е време за обяд, за някаква дейност и после за вечер, и ,хоп, вече не е понеделник, и остават само някакви 4 дни до уикенда.

Да знаете оптимизъм му е цаката!

О, ако държите да си стоите и да се жалвате, че е понеделник сутрин- давайте! Аз ще имам повече време да и се наслаждавам

Празнуват си хората July Morning. Всеки гледа да посрещне първото юлско утро на открито, по възможност на море. Любопитна съм какво влагат хората в това. Всички знаем каква е идеята, не това ми е чудно. Чудно ми е какъв смисъл има за отделната личност. Безспорно има много хора, за които това е още една вечер-сутрин за напиване на плажа. Има и такива, които просто са повлечени от тълпата. Но има и такива, за които наистина значи нещо.

За мен лично е July Morning е празник на живота. На радостта, че посрещаш изгрева на слънцето и си жив. Че някаква висша сила, каквато и да е тя, ти е дала възможността да напишеш своята история на този свят. Ако в нашия мил, покрит със смог и задушен от високи сгради град имаше възможност да гледам изгрева всяка сутрин, щях да ставам. Само че не може и затова го правя когато и където се вижда истински изгрев. Но July е различно, July е символ. Символ на онзи пълнокръвен, пулсиращ във вените живот. На горещо лято, на написани с огнена пръчка истории, на думи за любов по пясъка. Символ на свобода. На пращящите съчки в огъня вечер, когато морския бриз задуха и се свиваш неволно от студена тръпка. На полета на човешката душа и вярата, че няма невъзможни неща.

Има един миг, в който света е само една картина – палещи лъчи, които оставят бляскава диря по кристалната вода. И желание. Желание да попиеш цялото това чувство. Да прегърнеш високите скали, да погалиш розовата зора, да пиеш от до болка синята вода. Желание да пипнеш безкрая и той да остане в сърцето ти. Да прибереш спомена, да го загърнеш внимателно и грижовно да го съхраниш на дълбоко. За да може да го вадиш, когато зимата бие в прозорците и надеждата сякаш си е тръгнала. July е капчица живот в съществуването.

Гледал ли си как огненият диск слънцето бавно се показва над морето, там където синевата на водата и небето се сливат? Чувството е изтръпващо до мозъка на костите. Величие, на което си свидетел. Седиш на скалите и се чудиш колко мъничък и нищожен си пред гледката на събуждането на цял един свят. Невероятна красота, която оцветява спомените ти. И се чувстваш благословен. Защото July е и благодарност. Благодарсност, че живея, че дишам, че слънцето гали настръгналата ми от утринния хлад кожа.Че имам възможност да променя света. Поне моя свят.

А какво е за вас?

Тия дни нещо съм се смахнала. Първо – мързи ме много за моята личност, аз не съм особено мързеливо създание. Половинката твърди, че щом ме е налегнал такъв мързел значи е време да стана програмист (хахаха, не знам как се интегрира тук онова присмиващото се човече). Та програмист няма да стана, но може да се позанимавам да почета рзните технически неща у нас. Някой ден.

Което ме води до второто странно – чета като побесняла. Мне, не се шегувм. Захапала съм едни книги за вампири – и за това не се шегувам, и чета, че чак не мога да се оттърва от тях. Пометох 4 за два дни, сега излезе петата и съм като в умопомрачение. Мне, не твърдя че имат някакъв велик смисъл за живота, вселената и всичко останало. И честно казано малко ме касае. Просто разказът е толкова напрегнат, че поглъща всяка част от съзнанието ми. Та зомбирала съм се с четене, не че е лошо. Просто малко изкривява реалните неща и ме побиват тръпки от тъмното, ама ще ми мине.

Трето – ще ходя в Италия. Защо? – Идея си нямам. Болоня ми звучеше добре? Или се поддадох на импулса да се махна от тук, поне за мъничко. Или просто приключенският дух си каза думата.А може би получих странен факс от каквото има там горе Все тая де, сутринта си купих билети за Болоня, Италия и ще ходя да разгледам какво има там следващитя месец. Винаги ме е блазнила идеята за Италия, има толкова много древна култура и история по тия земи. Направо подскачам от кеф, че ще си осъществя тази мечта, а когато се радвам на нещо, се радвам с цялото ми сърце. Мъничката ми италианска радост беше провокирана всъщност от ниските цени на Wizz Air , макар че така и не схванах как тъй билетът е 30 лева, а таксата за обработване на плащането – 40. Но нека не придиряме, на почти харизан кон няма какво да му гледам на зъбите.

С две думи  – шантави дни. Демонични истории, инстинкстивни дестинации, размити очертания. Шантава личност и шантави случки.

Последната седмица луднах от работа. Ама наистина много работа. По мои спомени от четвъртък сутринта до сега (понеделник на обяд), съм спала сумарно към 17 – 18 часа, пътувала съм със сигурност поне 13 и съм работила през повечето от останалите. И не, не се оплаквам, аз обичам работата си. Просто съм на мнение, че няма нужда да се стига до тази истерия всели път. 

Не за това обаче почнах да пиша. Цялата работна лудница включваше и едно трипче до Варна – един ден, спане, път и работа. И не, и от това не се оплаквам, обичам пътя. Макар да се благослових доста пъти през 7-те часа в автобуса към Варна вчера, в който опитите ми да поспя се увенчаваха с максимален успех  5-6 минути. Та исках да разкажа за прозрението, което се появи в неспалата ми и крайно замотана от умора глава.

Както вече споменах, обичам да пътувам. Даже май прекалено. Обичам самия път, промяната на пейзажа, очакването. Дестинацията даже не е особено важна. А и обожавам Варна – Варна, морето, сините вълни. Няма да обяснявам колко обичам морето. Обичам го заради безкрайността, заради това, че не може да се обхване с поглед. Мога да стоя и да гледам вълните с часове и да се опитвам да запечатам безкрая в мислите си. Но не мога и затова се връщам пак. Макар че май няма как да запомниш всеобхватността като картинка, можеш само да я почувстваш.

Но нека оставя любовта ми към морето и да се върнем на пътя. On the road както се казва. По пътя за Варна си припомних нещо, което в София не виждаме много често – България е нереално, божествено, приказно красива страна. С долините и лъкатушещите из тях рекички. С редящите се планински вериги и снежните върхове. С мъглата в долините, която позволява да се видят само штрихи от река и сгушилото се покрай нея селце. Като катртина от фентъзи филм, в който тепърва ви предстои да се докоснете до приказния свят. Вълшебен свят, току що събудил се под лъчите на априлското слънце. Зелен, цветен на места, на места син, на места обагрен от розова зора. И аз се радвам с цялото си сърце, че съм се родила и израсла в този свят.

България е приказно, нереално, красива страна. И е крайно време да се махна от нея.

Мне, не си противореча. Никак. Поне не много за абсурдното противоречие, в което живеем. България е приказна страна и ужастна държава, пълна с неуверени, дребнави, научени да живеят в мизерия хора. Освен с красиви гледки е пълна и с такива тип Fallout 3 – кадри на земята след унищожението на цивилизацията. Пълна е с изоставени къщи, с рушащи се заводи, със съборени магазини и ресторанти. Пълна е с бедни и мизерстващи хора, които са загубили или никога не са имали вяра в себе си. Новините ни са пълни с кражби и убийств, с лъжливи изказвания, с лъжлива справедливост, с лъжливи обещания. Няма даже да се опитвам да си синтезирам мнението за това как представят обществото ни в така наречените риалити предавания по така наречените ни телевизии. И откровено казано – писна ми. Не искам и не мога вече да се опитвам да живея нормален живот в нашата абсурдна реалност. Не мога да гледам как хората погубват най-ценното си – живота. И как е спряло да има значение за тях, защото първо се налага да се борят, за да съществуват и не им остава кога да живеят.

Да, радвам се и съм благодарна на съдбата, че съм се родила в България, защото това възпита в мен един по-добър, по- несломим и по-силен човек. Ако наистина това което не ни убива ни прави по-силни, опитите са ме направили достатъчно силна. Сега е време да си събера багажчето, да хвана първата идея, с която се почувствам добре и да рискувам с един напълно нов живот, поне за да вифя какво е. А нещата, с които се чувствам добре се оказват добри, или поне предчувствието ми дава сила да ги съградя такива.