On the road

И тъй лятото мина и замина в пътувания, водни паркове, неистова жега (дори на мен ми беше топло!). През цялото лято драпах да дойде момента за море, което бяхме планирали в края на август. За първи път осъществявам намерението си да не ходя на почивка в България по няколко всеизвестни причини. Та по този повод се отпрaвихме към Айвалък, Турция, на около 800 км. от София, сиреч най-близкия до България курорт и всъщност доста наизвестен спрямо Кушадасъ и Мармарис.

За първи път ходя в чужбина на море и за първи път ходя на такъв тип почивка. Честно казано имах доста смесени очаквания по няколко причини. Първо отиваш на майната си, даваш едни пари предварително и толкоз. Тук си знаем начина – нарамваш багажа, отиваш в набелязаното градче/селце на морето, харесваш си къща-хотел и толкоз. Ако не ти хареса обратната процедура и хоп в друга къща. Докато ораганизираната почивка предполага някаква неизбежност – отиваш там и толкоз. Освен ако нямаш една доста стабилна сума бекъп. Другото е, че не знаеш до колко хотела на снимките отговаря на действителността и посмъртно няма как да разбереш. Нашия го видях на няколко места с три различни броя звезди . Трето не знаеш езика и както се оказа, това никак не е много приятно, понеже англоговорящите се броят на пръстите на едната ми ръка. Но в интерес на истината като подписах договора и дадох парите в агенцията, тия всичките притеснения изчезнаха. Не че нещо се е променило, но вече нямах избор.

И така на 27 август се понесохме с автобус към мечтаната морска почивка. Очаквах 15-те часа път да са доста по-лоши, но откровено казано не ги усетих толкова зле. Помня Одрин в 2-3 през нощта. Като от приказка на Шехерезада – кадри на огромните като замъци джамии, видени през сън. Бих отишла, изглеждаше невероятно красиво. А може и да съм го сънувала . Разсъних се на ферибота, с който стигнахме до Азия. И той е някак мистичен мощем. Автобуса се качва на нещо, което се отделя от брега. Заради близките светлини на града е някак нереално, сякаш всичко е нормално докато не се загледаш в черното надолу и не видиш отблясъците на водата.

Към 10 сутринта пристигнахме в Айвалък, оставихме си багажа и се настанихме около басейна да чакаме нaстаняването. Ако пътувате по тази дестинация трябва да имате предвид, че 90% от агенциите комбинират автобуса за Айвалък с този за Кушадасъ, което автоматично предполага да пристигнете в хотела в нещо от порядъка на 2-3 през нощта и да чакате до 14 часа за настаняване. За наш късмет точно на тази дата се оказало, че има достатъчно желаещи да пътуват към Айвалък и се сформира отделен автобус. Получихме си стаята околко 12, сиреч точно преди обяд и всичко вече беше уредено.

И… какво да кажа, 7 км. плажна ивица, храна 4 пъти на ден, пиене докато можеш да посочиш какво искаш, басейн на 4-тия етаж на хотела. Такива ми ти работи . Не се оплаквам, ама никак. Основно много ми хареса отношението на хората. Услугите наитина са на много високо ниво, персонала е любезен и си върши работата много съвестно. Кърпите ни се сменяха всеки ден, камериерката се извиняваше по 100 пъти, че не е смогнала да влезе докато ни няма, храната беше направо превъзходна-не мазни боклуци, от които да ме боли корем. Изобщо цялостно хотела беше много над очакванията ми. Трябва да призная, че не изглежда като по снимките, но всичко си му беше наред.

Колкото до самия курорт, реално мястото, на което се намират повечето хотели предлагани от българските агенции е Сарамсаклъ – нещо като градче, което се е сформирало по продължение на плажната ивица. Ако очаквате дискотеки и барове със сигурност не е вашето място. Имаше едно малко увеселително паркче (няма да се кача скоро на гондола, потръпк!), една дискотека, в която не посмяхме да влезем и няколко, да ги наречем пазарчета. Купихме известно количество прахосъбирачки, за доста по-малко пари отколкото по нашето Черноморие. Трябва да отбележа , че за пръв път виждам такова разнообразие от магнити! И това е. Но пък е спокойно и доста приятно за почивка.

Направихме и две разходки по време на престоя – един ден на обиколка с корабче и разходка до Шейтан Софраси- трапезата на дявола, от където има невероятна гледка към островчетата и особено красив залез. Денят на корабчето беше незабравим, никой не говори английски, аз и Марио запасени с едно англо-турско разговорниче се опитваме да разберем къде отиваме Беше забавно, а и самият персонал на борда го правеше още по-интересно. Имаше разнообразни игри – от забавления за децата до състезания по разни "turkish dances"  за възрастните. Направи ми впечатление с какво желание и усмивка работеха хората на корабчето, като слезеш вечерта искаш директно да идеш да си купиш още един билет Изобщо това беше най-хубавия ден от цялата почивка – смях, танци, невероятно красива гледка и безумно чиста вода

Другото интересно по време на почивката беше запознанството ни с двойка турци, няколко години по-големи от нас. Те бяха едни от най-добре справящите се с английския хора, които срещнахте, сиреч набора им от думи се ограничаваше до 30-40, а не 5-6 . С помощта на разговорничето, което ни подариха, лаптопа и Google Translation успяхме да поговорим с тях. Оказа се, че английския просто не е толкова популярен, колкото при нас. Илми и Аслаан, кредитен инспектор и адвокат, казаха, че не използват друг език осен турски в работата си, което за нас е някак странно. Споменаха, че се учи английски няколко години в училище, но по наши наблюдения и децата нямаха никакви познания. Все пак успяме да разберем, че горещо ни препоръчват да посетим Анталия или Аланя догодина, наскоро даже получих разни линкове за тези курорти от тях. За сега ще продължаваме да има пишем мейли

И така след още няколко дни плицикане, игра на фризби и плуване в басейна се понесохме пак наобратно. Извод- пътя на връщане е много по- трудно поносим. Той естествено си е същия, ама вече не пътуваш към морето. Пътуваш към есента, работата, университета, лошото време и ония 5-6 месеца, през които на мен ми е константно студено. Пък и точно като с магическа пръчка температурата на границата беше нещо от порядъка на 15 градуса. А си тръгнахме от Азиатска Турци на 34 Бързо напомняне какво ни чака.

Довършвам поста днес, тъй като така или иначе навън е сумрак като в 7 сутринта, на мен още ми е сънено и се замислих за лятото. Само че вече май е време да се примиря, че е свършило и да се подготвям за работа. Пък догодина ще повторим, ще отидем в Анталия или Кушадасъ, да видим какво е там и да се насладим на още една почивка заобиколена от турско гостоприемство и добро обслужване. Даже вече съм си набелязала хотели . А българското Черноморие, сървиса и тнт. са ме загубили за доста години напред.

По случайност и едни доста евтини самолетни билети тази година реших да спра да чакам и да отида да видя как живеят хората в някоя нормална европейска държава. И така резервирах билети, изпечатах карти, намерих сносен хотел и с половинката се отправихме на пътешествие преди няколко дена. Особено полезен ми беше един пост от Блога на Юруков и туристическия сайт на Болоня, където може да си създадеш маршрут с обектите, които искаш да видиш в града.

Полет:

Не бях пътувала със самолет, на няколко пъти ми се размина през последните години, та ми беше малко притеснено и доста интересно. Е, интересно е първите 20 минути После достигнах до заключение, че няма за какво да се тревожа- ако ще се мре поне е сигурно, че ще се мре, ако не – супер, и в двата случая не мога нищо да сторя. Така спрях да зяпам полюшващото се крило на голямата птица и спокойно стигнахме във Форли.

Перипетии:

Бяха ми обяснили, че Болоня, което беше реалната ни цел, е на съвсем мъничко разстояние от летището, на което кацат полетите на WizzAir. Е оказа се час търсене на автобус за гарата, 20-тина минути в него, половин час чакане на влак, час във влака и много лутане докато намерим хотела. Като цяло идеята беше, че има аеробъс от летището до гарата, но той бил веднъж дневно(обикновено сутрин) така че няма смисъл да го търсите. Има друг, нормален градски автобус, №2, ще ви кажат, че не ходи на самата гара, не им вярвайте. Ходи на 300 метра от нея, не е проблемно, а и другия вариянт е такси за 11 евро . Въпросният автобус май има някакви билети, но не знам колко струват понеже и двата пъти шофьора нямаше и си пътувахме free, той каза, че е на негова отговорност . На гарата се ориентирахме лесно с помощна та едно момиче, с което се запознахме. Влакчето до Болоня беше симпатично, в Италия повечето влакове са климатизирани, сравнително чисти и удобни. Билета е околко 5 евро, няма дата и час на самия билет, само дестинация така че трябва да се завери преди пътуването на една жълта машинка на гарата. Другото, което ме впечатли беше наличието на машини за напитки и някаква лека храна – два броя, както и една машина за сладолед и това на всеки перон, за съжаление невъзможен лукс в България. Признавам, че ги зяпах като невиждала, даже си взех някакъв чипс, за да видя как работи

След пристигането в Болоня се отправихме към заветния хотел. Само че се оказа малко по-трудно отколкото предполагах. Автобусите са удобни и минават често, билетчето – 1 евро за 60 мин се взима от машинка в автобуса. Обаче ние нещо не уцелихме спирката и се лутахме колко 2 часа по едни много симпатични кръстовища без пешеходни зони. В крайна сметка го открихме. Хотел Fiera, който запазих през www.hostelworld.com е симпатичен, малко старичък хотел. През този сайт нощувка + закуска беше 15 евро на човек, доста скромно за Италия. Иначе си имаше всичко спалня, баня, телевизор, климатик (от преди Втората светона, но климатик). Хората бяха мили, дадоха ни адаптер за нашия стандарт на контактите, закуската беше пекрасна, изобщо доволна съм, въпреки шума от оживената улица долу и скърцането на допотопния климатик. Повтарям цената беше толкова през hostelword, през други сайтове съм го виждала на по 20 + евро. Така е за повечето хотели и хостели, зависи от договорите, които всяка компания е сключила с тях, така че се оглеждайте внимателно при резервации.

След кратка почивка и душ се отправихме към центъра на Болоня, макар че вече беше късно. Видяхме главния площад, около който са повечето забележителности, но само отвън за съжаление. Хапнахме от невероятния италиански сладолед на Via San Stefano, няма нищо общо с "италианския" сладолед тук. Набелязахме си цел за следвашия ден-двете най-известни кули в Болоня, едната от които е отворена за посетители, но  работи само до 6 след обяд и се прибрахме с намерение да станем рано и да видим повече неща на втория ден.

Ден втори:

Сутрин в Болоня – 25+ градуса, аз – безумно щастлива, Марио – нацупен понеже му  е топло. И отново – автобус, влак, автобус. Цел- Равена и плажовете покрай нея . Но този път вече знаехме кое, къде, как, поне горе-долу. Стигнахме на плажа в последното преди пристанището селце – Marina de Ravenna, където се попекохме 2 часа. Заключение са морето – много мръсно. Може би заради течениято, силния вятър и близкото пристанище, но водата влачеше клони и всякакви болкуци. Не ни хареса никак и скоро си стегнахме нещата и се върнахме в Равена, за да видим нещо и от нея. Равена е малко градче, за сметка на което много красиво. Хората си живеят в едни малки 2-3 етажа къщички с градинки. По центъра, също както и в Болоня има много исторически сгради, повечето от средновековието. Създава много спокойна и ведра атмосфера. Посетихме само Teatro Algieri, Tombo di Dante и Музея на мозайките, не сме влизали в последния заради ограниченото време.

С малко повече късмет успяхме да се върнем в Болоня навреме, за да се качим на кулата от която се открива страхотна гледка към целия град. Билетчето е 3 евро, стъпалата 498, ако сте със слабо сърце и ужас от високи, тесни стълби не е за вас . Извод – заслужава си, макар че в канската жега в Италия качването не е най-приятното нещо на света.

До края на вечерта обиколихме още веднъж центъра, наснимахме всичко отвън, влязохме и в Basilica de San Stefano и напазарувахме от един супермаркет. Доста по-евтино е отколкото тук. Една бира, някаква тяхна марка беше мисля, е околко 80 цента, като бутилката е 0.660 l. О, щях да забравя пихме по един коктейл на "aperativo"- нещо като хепи ауър от 6 до 8 по баровете – взимаш си пиене и получваш някаква храна с него. Беше приятно и явно е доста популярно, баровете по малките улички бяха пълни с хора от всякакви възрасти, които бяха седнали на по чашка.

Ден последен:

Автобус, влак, автобус, самолет, такси – вкъщи  .По пътя се запознахме с една учителка по музика, на която помогнахме с багажа. Срещнхме познати бълагри, с които прекархме много интересно времето в самолета, разказвайки си за пътешествието из Италия. Изобщо всичко беше страхотно. И тогава се върнахме в България…

Мне, не си мразя страната. И въпреки че се влюбих в Италия, не е заради страната. Не е за уредената им инфраструктура, заради малките им къщички с подредени градинки, заради красивите средновековни замъци или огромните катедрали. Заради хората е. Хората са мили, спокойни, вежливи, излъчващи някаква доза интелект и изтънченост. Хората помагат. Като се обърнете с въпрос не ви гледат лошо, а обясняват. Ако не знаят се обаждат на някой познат, за да ви упътят. Хората се извиняват ако ви бутнат, не ви газят. Хората не гледат да ви прецакат на всяка крачка. От тях струи спокойствие. Карат си по малките тесни улички с техните колелца с кошници, които знаят че ще намерят на място като се върнат да си ги вземат от паркинга. След работа сядат на същите тия улички да пият коктелче или на площада да погледат филм на лятната сцена или на някой фонтан да полслушат уличните музиканти. Размотават се вечер с късичките им малки дрешки и са усмихнати. Слънчеви, спокойни хора в една слънчева, нормална страна. И да, когато лелката на летището ме прегази, за да стигне преди мен на гишето се сетих, че е българка. Не намирам нищо очарователно в това. Отвращава ме. Отращава ме липсата на възпитание, на учтивост, на ителигнтнст над тая на мекотело. Отвращава ме кича, превзетостта, наглостта. И колкото и да ми разправяте, че България си заслужава заради хората, позволете ми да не се съглася. Не си заслужава, те в бошлинствто си не са хора.

P.S. Тук са всичките снимки от трипа София-Болоня