On the road

Тия дни нещо съм се смахнала. Първо – мързи ме много за моята личност, аз не съм особено мързеливо създание. Половинката твърди, че щом ме е налегнал такъв мързел значи е време да стана програмист (хахаха, не знам как се интегрира тук онова присмиващото се човече). Та програмист няма да стана, но може да се позанимавам да почета рзните технически неща у нас. Някой ден.

Което ме води до второто странно – чета като побесняла. Мне, не се шегувм. Захапала съм едни книги за вампири – и за това не се шегувам, и чета, че чак не мога да се оттърва от тях. Пометох 4 за два дни, сега излезе петата и съм като в умопомрачение. Мне, не твърдя че имат някакъв велик смисъл за живота, вселената и всичко останало. И честно казано малко ме касае. Просто разказът е толкова напрегнат, че поглъща всяка част от съзнанието ми. Та зомбирала съм се с четене, не че е лошо. Просто малко изкривява реалните неща и ме побиват тръпки от тъмното, ама ще ми мине.

Трето – ще ходя в Италия. Защо? – Идея си нямам. Болоня ми звучеше добре? Или се поддадох на импулса да се махна от тук, поне за мъничко. Или просто приключенският дух си каза думата.А може би получих странен факс от каквото има там горе Все тая де, сутринта си купих билети за Болоня, Италия и ще ходя да разгледам какво има там следващитя месец. Винаги ме е блазнила идеята за Италия, има толкова много древна култура и история по тия земи. Направо подскачам от кеф, че ще си осъществя тази мечта, а когато се радвам на нещо, се радвам с цялото ми сърце. Мъничката ми италианска радост беше провокирана всъщност от ниските цени на Wizz Air , макар че така и не схванах как тъй билетът е 30 лева, а таксата за обработване на плащането – 40. Но нека не придиряме, на почти харизан кон няма какво да му гледам на зъбите.

С две думи  – шантави дни. Демонични истории, инстинкстивни дестинации, размити очертания. Шантава личност и шантави случки.

Днес, докато се протягах на ставане от топличкото легълце, някак си се сетих за поканата да се включа в тази блог щафета. Те тия покани напоследък валят като из ведро, но аз освен, че не смогвам да пиша по всичките, за някои даже не разбирам, че са ме поканили. Някъде дълбоко в съзнанието мми  обаче беше останал споменът за поста на Диди по въпроса и реших, че е време да отговоря на поканата.

Един свеж ден е в ставането рано, преди изгрева. Обичам да гледам как изгрява слънцето, обичам дните със синьо като лазур бебе и малките, пухкави бели облачета, обагрени в розово от зората. Обичам изгрева и да усещането за изпълнения с живот свят наколко, разбущащ се, протягащ, се в стремежа си към новото начало. Обичам да осъзнавам щастието, че съм тук, че съм млада и здрава и мога да усетя прекрасното чувство да се протегнеш сутрин.

Един свеж ден е в горещия  дъх по врата ми и топлата целувка за добро утро. Прегръдка, закачливо плесване и малко спорт за закуска. Доза смях, топлина, оттенък страст, щипка любов – идеалната рецепта с точния човек.

Един свеж ден е в горещите струи вода, когато вляза под душа. В топлината и свежестта, с които ме зарежда, в изтръпването, когато притичвам през хладната още стая, за да се облека.

Един свеж ден е горещата, горчива глътка кафе на крак, пред огледалото, докато се приготвям да изляза. В музиката, която се лее от колоните зад мен, макар че много добре познавам мелодията, и ме кара да подскачам, да си тананикам, макар че не ме бива или направо да си пея на глас, за ужас на околните.Даже и в нервното потропване до вратата, което ме подсеща, че пак закъснявам, но не ми пука особено.

Един свеж ден е излизането навън. Хлания полъх на утринния вятър, топлите слънчеви лъчи и ароматът на цъфнал люляк (нямам никаква идея защо точно люляк). Животът, ритъмът на разбуждащия се град, който те повлича във вихъра си.

Един свеж ден е просто радостта, че съм жива и имам цял нов ден пред себе си.

Няма какво да  кажа за Dio – достатъчно ще се изпише за него тия дни. Мога да кажа само, че ми напълни душата на 31.12.2006-та, когато сподели посрещането на Новата година с нас, лудите български фенове, събрали се в Каварна, за да присъстват на концерта му. Поклон, Dio, аплодисменти и дано си на по-добро място

Нещо странно се случва с тоя блог. Съвсем сме закъсали с неописани пътувания и аз и блога . Май е време да се опитам да понаваксам, че пак ще стане мешаница и ще забравя къде съм ходила. За по-лесно мисля да почна от последната разходка из нашата китна страна, не за друго, ама поне помня детайли, докато другите така и така съм ги забравила.

Този благословен от нас, работещите със стандартнно работно време, 4-дневен уикенд, естествено с половинката решихме да се махнем от прахоляка и шума на София. На първо време се запътихме към Чирпан, близо до който живеят дядо ми и баба ми, за да отпразнуваме именния ден на дядото . Позагледахме се в новия мол на Цариградско, но не се решихме да влезем да видим какво е положението и отпрашихме. Движението, естествено беше ужасяващо. Всичко живо се спасява от София както може. За деня при баба и дядо няма да обяснявам – мога да постна една снимка с многото храна, ама още нямам никакво желание да я виждам, така че ще пропусна .

На следващата сутрин, след като преживяхме със сетни сили на стомасите закуската на баба, потеглихме отново. Таргет – Костенец. Някак си обаче се отпиляхме да поразгледаме по пътя :

Чирпан – няма какво толкова да се види, особено за мен, живяла съм там 15 години. Посетихме музея на Яворов, един от любимите ми поети, може би най-великият за мен в любовната лирика. Като малка съм прекарвала много време в този музей, но не бях слушала беседата на изключително отзивчивият и мил уредник на музея. Историята на Яворовия живот ни бе  разказана с плам, до най-малки детайли, начина на говорене на този човек ни върна век назад, за да проследи лутанията на една творческа душа. Незаменимо приятно прежцивяване! Ако имате път към този край, посетете музея – ще научите интересни неща, ще се насладите на гостоприемство и сърдечност. Ако имате нужда от упътване – уредника на музея поддържа сайт с изключително изчерпателна информация за него, за Яворов, за културните мероприятия в Чирпан и редица други интересни събития и факти.

Стара Загора – нямам никаква,ама никаква идея защо ми хрумна да ходим до Стара Загора. Просто на едно кръстовище ми се видя удачно . То така и така е близо, та решихме да отскочим. Ходила съм няколко пъти в града на липите, но съм била много мъничка, за да помня каквото и да е. Още веднъж съм минавала в 7-ми клас май, на някаква екскурзия, ама и той ми е смътен спомен. Та сега мога да кажа с чисто сърце – очарована съм Много зеленина в центъра, просторна пешеходна зона, някакъв рок клуб, че даже и банда, която се говеше за концерт на някакво подиумче в центъра. Свежа  работа .

Още две неща ме впечатлиха в Стара Загора – автомата за паркиране, каквито тук си нямаме – пускаш монети на машинката, тя ти дава билетче и си един спокоен човек. Не се главоболиш стигнал ли е sms-а за синя зона и тоя дето си си взел билетче то него, дали наистина работи за "Паркинги и гаражи". Чиста работа.

Другото нещо – огрооомен исторически музей. И то в доста странна и не типична, наклонена абе не като музей сграда. 4 Етажа история – от 6000 г. пр. Хр. до Втората световна война минават пред очите в подровбности. Особено ми хареса приземния етаж с останки и възтановки от времето на Древен Рим и Елада – всеки с вкусовете си, аз обичам антична история.

И така в късния следобед се приземихме малко след Пчелинските бани – на около 10-тина км от Костенец, по един път, който според gps-a го няма и се движите през полето. Е малко е спорно ама го има . Настанихме се в хотела, за който аз имах известни подозрения поради разни не особено мили коментари из интернет пространството. Другото нещо, което ме попритесни беше, че ми казаха с почти 40 лв. по-ниска цена от тази на сайта им. Но понеже нямах особен избор – целокупният "беден" български народ беше решил да напълни де що види хотели и навсякъде другъде, където звъннах (а аз съм упоритичка и звънях на едно 30-тина места, поне) нямаше места. Оказа се обаче, че съм намерила страхотно местенце за почивка – чисти стаи, обзаведени със старинен привкус – ковано желязо и красиво изрисувани дървени мебели,

горещ минерален басейн навън, минерална вода и масажиращи душове в банята, вътрешен басейн. Изобщо много приятно място – особено плицикането нощем в топлата вода, докато се излежаваш в ръцете на любимото създание, зазяпан към небето в търсене на падаща звезда . Оф, замечтах се .

Та изкарахме един страхотен ден, начипахме се и на сутринта и потеглихме към София. На прибиране наминахме да видим Траянови врата – антична крепост (а и проход по магистралата). Останките от крепостта са също древни, като стоежа на магистрала Тракия ))-  от времето на римския император Траян. Освен един паметтник в чест на българските войни, загинали на тази крепост при битката на 17 август 986 г., когато разгромяват византийският император Василий II няма никава следа от поддръжка и тази историческа забележителност е трудна за откриване. Слава богу , има поне табели по лекинко разбития път. Дано някое умно културно министерство се сети да поддържа тези древни паметници по българските земи.

И така с най-различни приятни впечатления и хубави спомени завърши Гергьовденския трип. Сега седенето в офиса е малко нетипично, ама надеждата за петък крепи човека . Замечтавк ))

Я, Диди ме била поканила да пиша два пъти и аз да не знам! Странна работа! Като тая последнта  година. Странна, объркана, година, която много ме промени. Или просто извади на бял свят какво съм аз, не се знае. През изминалата година се опънах на себе си, нещо което не вярвах, че ще направя. Изправих се срещу Аз-то и му ударих едно шамарче да се събуди. И сега ми е добре.
Осъзнах, че не ме е страх, само си внушавам и че е вярно, колко издръжлива е човешката природа. Това май е най-важното, което ми се е случило. Пуснах някаква част от себе си на свобода и се оказа, че никак не е толкова мен, колкото съм си мислела. Сега знам. И съм стъпила здраво на моята си реалност. И си я обичам. Много

Ето и другите странни неща (много за една година)

Местих се два пъти – не било страшно – събираш някой и друг куфар и някой и друг кашон с книги, изхвърляш останалото и си готов.

Установих, че ми харесва да уча. И ми е интересно. И някак стана така, че обичам НБУ.

Обиколих много места, тествах рафтинга, летях с парапланер, катерих се – все неща, от които се ужасявам. Страхотни са!

Но едно нещо остана същото – не съжалявам. За нищичко не съжалявам. Така съм го чувствала и така съм видяла мига. Радвам се, че съм последвала себе си в това. Както беше казал някой велик човек – Най-великото нещо на света е да можеш да принадлежиш на себе си. Аз се радвам, че намерих начин как. Радвам се, че стигнах до тук. Защото тук, ама точно тук се чувствам на мястото си.

P.S. Не знам защо, но се сетих точно за рази песен: