On the road

Представете си за миг, че има друг живот. Минал такъв. И в някой сън или кощмар сте го видели. Света наоколо е бил същия – хора, коли, улици, град. Отворили сте очи и се погледнал наоколо – птичка чистеща си крилчето на клончето над вас, забързани стъпки, звън на трамвай. "Тряяяс" затваряща се до вас врата. Представете си, че се огледате в този свят и той ви се стори до болка познат. А после изведнъж си дадете сметка (да не драматизираме как), че сте, да кажем, куче?

Шок!

Ужас!

Объркване!

Ритник!

И непосилната тежест на истината…Ами вие сте куче. И да се отчайвате и да се депресирате и да виете от болка, ми вийте си, това е само ново доказателство, че сте …ъъъ..куче? Та след целия този вихър емоции трябва да се реши какво ще правите. Стигаме, значи, до кардиналния въпрос – какъв е вашият кучешки живот? Дали сте по-скоро домашен любимец, имате си от онези красиви листчета с родословно дърво, миниатюрно паспортче, купичка с името и топло легло до камината? Дали пък съдбата не ви е погалила така и сте повече куче, но все пак куче с дом, със стопанин? Какъв ли е той?Имате ли някой да ви прегърне и дали след като си изплаче болката в топлата ви козина няма да ви изгони да спите навън. Или се скитате самотен по паважа и всъщност не сте на разходка? Надявате се по-скоро да не получите ритник, отколкото да ви отвърнат с любов и да ви подадат храна.

И всичко тези кадри видени за миг…картина на съмнения, нарисувана в съзнанието.

"Тряясс" друга хлопната врата. Подскок, широко отворени изумени очи, стреснато в съня си човешко същество. Един друг свят преминал само за миг. Един нечовешки свят, с толкова човешки страдания…

Тия дни се развихри блогърска игра на тема "Луди, луди баби". Мне аз не се наемам да участвам, нека титаните се бият. Обаче днешнната туитър дискусия за начина на живот на подрастващите ме предизвика.  Та нека е Луди, луди млади

Да се върна на темата, понеже си признавам, че ме ръчна здравата. Да вероятно повечето 15 годишни днес имат повече сексуален опит от мен. Ми добре. Не разбирам обаче – що за  гордост е това? Мода? " Ние сме големи и можем да правим каквото си искаме". Хайде стига глупости! Едно 90% от 15 годишните и задника си не могат да обършат сами, с извинение. Искат да пораснат и да завършат училище, за да се махнат от опеката на родителите си, понеже си задушавали с разбиранията си. Правят безразборен секс, надпиват се,бягат от училище, друсат се – всичко за да покажат колко са големи и как никой не може да ги спре. Гледам всеки ден в училището до нас 15 годишни с повече грим отколкото съм виждала през целия с живот (не се пиша спец по темата), с коси, чийто цвят не си личи отдавна и плашещ обем. Те са модерните, лидерките, тези които спят с батковците. Другите са ги зяпнали със завист и с отворени от възхищение уста поглъщат историите им. Да му прилошее на човек! И не, не го казвам от гледата точка на някой живял 50 години в соца, казвам го от гледната точка на човек, който е бил и е в същата среда.

Мили тийнчета, свободата се воюва! Не пада на главите ви като навършите 18 – и цаак ставате самостоятелни и никой не ви казва какво да правите. Възлгледите се защитават. Искате да сте големи – ставате и се борите, за да докажете, че сте дорасли. Been there, done that.

Колкото до раждането на 16, не виждам къде му е положителното. Тия 90 % , за които си говорим до тук, пълнят България с изоставени деца и с баби гледащи внучетата си. Другите 10 %, които по стечение на обстоятелствата са пораснали и свикнали да поемат отговорност преждевременно – и там не виждам какво му е хубавото. На 15 е време да се смееш с приятелите ти в училище, да учиш, да се забвляваш, да откриеш своето място и призвание. Да се научиш да се радваш на силата да се оправяш със собствения си живот, за да можеш да се насладиш на това да се грижиш за някой.  Да родиш на 16 и да сменяш пелени докато другите се забавляват… не, не знам какъв живот е това и не искам да научавам. Все някой ден ще разбереш какво си изпуснал, защото признайте си, на 15 виждаш света през съвсем други очи. И си заслужава да имаш възможност да го видиш през тях.

Знам, че генерализирам. Но това е обобщено мнение от това, което виждам наоколо. Страх ме е от тийн форуми, социали мрежи и разкази.Настръхвам от тях!  

Да има и различни 15 годишни. Има такива, у които факторите за семеството, личността и средата са изгиграли картите си по друг начин и са ги направили различни от масата. Просто е жалко, че те са изключенията, нали?

"People do matter! I matter! We…we matter!"

Не, не съм го измислила аз. Реплика е на един от героите на филм, който гледах към 3-4 днес сутринта. За какво иде реч ще попитате? Приятелката на въпросния тип имаше избор между кариерата си и него. Не избор на живот и смърт да остави едното заради другото. По-скоро избор на приоритет, за това какво ще е важното нещо в живота и. И не избра него както можете да се досетите…

Та в 4 сутринта моя уморен мозък зацикли над темата, тъй като и аз съм се зачудила накъде вървят живота напоследък. Помните ли онази статия "Парадоксът на нашето време" http://zaedno.de/article78.html ? Ако сте я чели може би сте си казвали, също като мен, че утре ще станете и ще обръщате повече внимание на важните неща. Но не е така.. Дните минават в работа, в непрекъснато надбягване с времето, в състезание със себе си. До къде можеш да стигнеш, колко по-добър може да бъдеш, колко неща можеш да правиш едновременно. Накрая се прибираш сам в студения си дом и се убеждаваш, че това което правиш и начина ти на живот те прави силен, самостоятелен, префектен във всичко. И избягваш да мислиш за това какво може да бъде и за това какво пропускаш. От цялото това бързане пренебрегваме малките, но важни неща. Има неща, които трябва да се изживеят на 20, има чувства, които си заслужават да им се отдадеш. И някъде дълбоко в себе си всички го знаем.

От друга страна обаче отдавна сме забравили какво е да си на 20. Гледам си връсниците и се чудя какво е да имаш толкова много време. Учиш (евентуално), излизаш да пиеш и по кафета и… толкоз. За себе си знам, че не мога да живея така. Моят живот е напрежение, стремеж, перфекционизъм. Моят живот е живот на жонгльор.Но въпросът къде е златната среда и дали я има. Въпросът е до къде този работохолизъм определя живота ни и нас самите, и до къде едното убива другото…

Та аз знам всичко това. И все пак в 4 сутринта съм будна и гледам филм, защото до преди малко съм учила и още не мога да заспя. И се чудя ако се наложи такъв да правя такъв избор, ще избера ли правилното..